След близо 15 години ходене по мъките остават едни 18 метра до завършването на Дунав мост 2. Почти се просълзих, като чух през седмицата тези думи от устата на транспортния ни министър Ивайло Московски. В главата ми нахлуха спомени как родителите на съоръжението Бодо Хомбах и Муравей Радев се люлеят в лодката на яз. Доспат и бленуват за връзката между Видин и Калафат. После се сетих и за цар Симеон – Сакскобургготски де – не Велики, който по едно време лично се ангажира да надзирава градежа на транспортната връзка. Като на филм ми минаха и десетките дадени, но неизпълнени обещания на редица управници от тройната коалиция за пускането на моста в срок. И ето на – най-накрая финалът на строителството се очерта на хоризонта. Е, може и да не бъде спазен пусковият срок – 9 ноември, но до края на годината със сигурност ще се реже лентичка. Или най-късно – напролет.
Тъкмо се зарадвах истински и хоп – отново проблем. Политически и конюнктурни проблеми в Румъния бавели учредяването на българо-румънската компания, която трябва да управлява Дунав мост 2. България дори се оплакала в Европейската комисия заради увъртанията на съседите, посочи министър Московски. Лоша работа – въпросното дружество трябва да прибира приходите от експлоатация на новото съоръжение и да ги разделя пропорционално на вложените в него средства. То затова и не им се налага на румънците да бързат. Нали България ще прибира по-сериозния пай от постъпленията, след като изцяло финансира изграждането му и прилежащата инфраструктура на наша територия, а Румъния само подходите от нейна страна.
Сълзите са си сълзи и радостта – радост, но покрай тях се сетих и за онзи виц за зайчето, дето все искало в сладкарницата торта с моркови, а те нямали. Накрая решили да му направят една и тогава то попитало: И к’во ще я правите сега? Та и ние така – ще го завършим този мост и какво ще го правим после? Неотдавна румънските медии писаха, че веднъж построен, той ще разкрие суровата действителност: шосейната и железопътната инфраструктура на румънския бряг била много по-назад от тази на българския. Националният път Крайова – Калафат имал само по една лента за движение във всяка посока и бил осеян с дупки, от които и пломбите могат да ти изпадат. Железопътната линия по направлението пък била единична, неелектрифицирана и много остаряла и поради тази причина 107-те километра между двата града се изминават за три часа и половина.
Дали пък при нас всичко е цъфнало и вързало? Наистина, проточилата се рехабилитация на участъка между селата Димово и Ружинци, по-известен като Тапата, може и да завърши до откриването на Дунав мост 2. Но тепърва се очаква да започне работата по проектите за околовръстните шосета на Враца и Монтана, които са ключови за безпроблемното преминаване на трафика по пътя Е-79. А железопътната линия откровено си е в окаяно състояние. Разстоянието между Видин и София, което е около 250 км, се взима с влак за феноменалните шест часа. Планираше се участъкът да бъде основно ремонтиран с пари по оперативната програма Транспорт, но от транспортното министерство се отказаха от тези намерения заради високата цена на проекта – 2.68 млрд. евро.
Хубаво – лошо, след като 15 години съм чакал един мост, вече не ми остава нищо друго, освен да затворя очи и да стискам палци – ха, дано дойдат очакваните 100 хил. превозни средства още през първата година от експлоатацията му, новите инвестиции и икономическият тласък за региона. Дано, ама надали!
