На 27 февруари през 1870 г. със султански ферман е учредена Българската екзархия, възприета от властта за официален представител на българския народ в Османската империя.
Българската екзархия е върховна национална организация на Българската православна църква, просъществувала до 1953 година. На 10 май същата година свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971 г. ndash; ловчанският митрополит Максим. На 24 февруари тази година беше избран третият български патриарх в новата ни история – русенският митрополит Неофит.
Спорът за установяването на българската национална църква продължава 40 години. Започва през 1830-а и завършва на 28 февруари 1870 г., когато със султански ферман, издаден в Цариград, се узаконява възникването на българската екзархия.
Най-напред е поставено изискването на българския народ сам да избира свещениците си, които да са от българска националност. Първите градове, който изразяват това желание са Скопие и Самоков през 1833 година. На тези желания остро се противопоставя Вселенската патриаршия. Изискването за български свещеници се допълва с отслужване на собствена литургия и изграждане на училища. Гръцките свещеници в българските епархии често са прогонвани със сила. Това става в много градове на Тракия, Македония и Мизия.
Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.
В устава и са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност.
Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион.
Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година Иларион Ловчански подава оставка и на негово място е избран видинският митрополит Антим I.
Цариградската патриаршия от своя страна се обявила против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявила за схизматична (разкол/разделение в религиозна организация), тъй като не признавала върховенството на патриарха. Някои съвременни православни богослови и историци се опитват да ревизират историческото значение на борбата за църковна независимост, интерпретирайки я като несъвместима с църковните канони (изпадането в схизма).
До освобождението на България от османско иго екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. екзарх Антим I е свален от своя пост и заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия.
За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.