Твърде спорни от юридическа гледна точка са наложените от съда по искане на прокуратурата обезпечителни мерки спрямо обвиняемите по делото „КТБ“. Това тепърва ще стане ясно в процеса. Проблемът е, че те се основават на възможността за налагане на различни мерки за процесуална принуда в рамките на наказателното производство. Една от тях е по искане на държавното обвинение първоинстанционният съд в закрито заседание да вземе мерки за обезпечаване на глобата, конфискацията и отнемането на вещи в полза на държавата. Макар че тази възможност е уредена в Наказателнопроцесуалния кодекс и опира до наказателния процес, налагането на обезпечителните мерки става изцяло по ред, описан в Гражданския процесуален кодекс.
Тази законодателна техника доведе обаче до колизия между двете уредби, а оттам и до разнородна практика на съдилищата. В резултат общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд (ВКС) излезе с тълкувателно решение. С него ВКС отговори на въпроса дали в производство по допускане на обезпечение в наказателния процес трябва да се преценява наличието на обосновано предположение за извършено престъпление, или обезпечителните мерки трябва да се налагат единствено въз основа на образувано досъдебно производство за престъпление, за което се предвижда наказание глоба и/или конфискация.
Върховните съдии бяха категорични, че е
недопустимо механичното прилагане в наказателния процес на норми от гражданското съдопроизводство
без отчитане на специфичните особености на двата процеса и на различните цели, които се преследват въз основа на тях, е недопустимо. На пръв поглед това ползва държавното обвинение, защото, за разлика от гражданския процес, в който искането за налагане на обезпечителни мерки произтича от ищеца и той трябва да докаже в пълен обем правомерността на своето вземане, прокуратурата е освободена от задължението да докаже напълно обвинителната си теза още на този етап. И това е обяснимо, защото тя може да бъде изцяло доказана единствено с влязла в сила осъдителна присъда. Искането за допускане на обезпечение се прави от прокуратурата в подготвителния стадий на процеса, какъвто представлява досъдебното производство, когато още не са събрани всички необходими и възможни доказателства. В правомощията на държавното обвинение е да прецени налице ли са основания да поиска от съда налагането на обезпечителните мерки, без които бъдещото изпълнение на присъдата би било затруднено или би станало невъзможно.
Това предимство за прокуратурата не означава обаче, че тя е освободена от задължението да убеди съда в основателността на своето искане. В решението се казва, че преди да допусне обезпечението, съдът трябва да прецени налице ли са всички изисквани от закона предпоставки, „в това число и дали към този момент са събрани доказателства, от които да се приеме, че обвинението е обосновано и е налице достатъчна степен на вероятност за реализиране на наказателната отговорност на обвиняемия, както и че без тях ще бъде невъзможно или затруднено изпълнението на присъдата“. А именно обосноваността на предположението за източването на 206 млн. лв. от Цветан Василев се стори на съда доста колебливо.
Изискването съдът да вземе решението си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото въз основа на събраните доказателства, е посочено като гаранция за защита на правата на обвиняемия срещу неоснователно засягане на имуществената му сфера. А липсата на доказателства крие риск да бъдат приложени обезпечителни мерки в нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.
Върховните съдии подчертават, че преценката на съда за
налагане на обезпечителни мерки не може да се основава само на формални критерии
и да се ограничава единствено до наличието на постановление за привличане на обвиняем. „Да се приеме, че то е достатъчно основание за уважаване на искането, означава съдът да се превърне в регистратор на прокурорската воля, намерила израз в акта за привличане като обвиняем. Този акт по своята същност не е доказателство в процеса и не може да се приравнява на изискването за представяне на убедителни писмени доказателства в гражданския процес. Той отразява обвинителната теза на прокурора, която предстои да бъде доказана в състезателния процес и може да претърпи развитие“, се казва в тълкувателното решение.
В същата насока е и тълкуването, че във всички случаи собственикът на имуществото, по отношение на което прокурорът е направил искане за налагане на обезпечителни мерки, трябва да е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление, за което е предвидено наказание глоба и/или конфискация. Декларирането от прокуратурата предстоящо привличане на лицето като обвиняем не е достатъчно, за да се направи извод основателно ли е искането за вземане на обезпечителна мярка. Според тълкуването по наказателния закон е недопустимо обезпечаването на бъдещо обвинение. Разбирането, че за налагане на обезпечителна мярка в наказателния процес е достатъчно само образуването на досъдебно производство, би довело до актове на произвол. Пак в тази насока е и тълкуването на върховните съдии, че ако лицето не е привлечено в качеството на обвиняем, съдът няма право да му налага обезпечителни мерки въз основа на друг закон – например по Закона за изпирането на пари или Закона за отнемане на незаконно придобито имущество.
Съществено е и тълкуването
подлежат ли на обжалване определенията на първоинстанционните наказателни съдилища
за налагане на обезпечителните мерки. Мнението на върховните съдии е, че тези актове подлежат на съдебен контрол по реда на ГПК, въпреки че в НПК не са посочени изрично като обжалваеми. Признавайки правото на държавата да обезпечи изпълнението на бъдеща присъда, ВКС предупреждава, че „когато се решават толкова важни за обвиняемия въпроси, каквито са тези за управлението и разпореждането с неговото имущество, той не може да бъде лишен от правото да защити правата и законните си интереси, като изложи аргументите си пред въззивния съд“.
Това означава, че в битката на прокуратурата срещу защитата на обвиняемите се отваря нов фронт, на който отново ще се спори обосновано ли е разколебаното вече предположение за престъплението, в което ги обвиняват. Но държавното обвинение трябва да е наясно, че ако не успее, може да донесе на бюджета солени санкции. Ако обвинението, по което е допуснато обезпечението, остане недоказано, пострадалият от неоснователно наложените обезпечителни мерки може да осъди държавата за нанесените му вреди. А в случая с Цветан Василев е ясно какви ще са те с оглед на качеството на обвинението, продължителността на евентуален наказателен процес от подобно естество и с размера на имуществото, за което става дума.
Освен че са спорни като законосъобразност, наложените по делото „КТБ“ обезпечителни мерки са съмнителни и откъм ефективност. Истината е, че ползването им в рамките на наказателния процес не е обичайна практика, което отваря и много възможности да бъдат атакувани. Прокуратурата поначало не обича да се занимава с тези неща, за което говорят и мижавите резултати в отнемането на имущества във връзка с наказателни дела. Т. нар. наказателна конфискация също е уредена пестеливо в закона, а именно тя е свързана с налагането на запори и възбрани по НПК. Но пък понеже реализирането и на двете процедури трябва да става по реда на ГПК, засегнатите може да искат по всяко време отмяна на обезпечителните мерки, поставяйки всеки път въпроса обосновано ли е обвинението. При това обезпечителните мерки обхващат вещите и участията на Цветан Василев в капитала на фирми, но не и участията на тези фирми в капитала на други дружества. Което означава, че ако иска да отчуждава контролирано имущество, той има достатъчно възможности да го направи.
Доколкото целта в случая с „КТБ“ е очевидно бързо да бъде отстранен мажоритарният собственик и да бъде отнет бизнес, засега не може да бъде приложена и възможността взискателят да поиска прекратяване на дружеството или на участието в него на съдружника длъжник. За да влезе в ролята на взискател в изпълнително производство, държавата трябва да докаже вината на обвиняемите с влязла в сила осъдителна присъда или с влязло в сила решение по иск на комисията по конфискация. Уредбата на обезпечителните мерки в Закона за отнемане на незаконно придобито имущество е далеч по-подробна, а периметърът на конфискация е по-широк. И тук обаче се минава през съд на три инстанции, за да се стигне до отнемане на имущество, като комисията трябва да докаже че то е незаконно придобито.
В случая презумпцията, че то е незаконно, ако надвишава законните доходи над определен праг, едва ли ще помогне, тъй като както Цветан Василев в качеството си на акционер и собственик на дружествен капитал, а също и дружествата с негово участие имат предостатъчно законни доходи. А присвоените от него стотици милиони са недоказуеми поне засега, видно от воденото от прокуратурата разследване. А тезата й може допълнително да олекне, ако комисията по конфискация не открие 206-те милиона у Василев и реши, че няма достатъчно данни, въз основа на които да направи обосновано предположение, че имуществото е незаконно придобито. В този случай комисията ще трябва да приема решение за отказ за образуване на производство по гражданска конфискация, въпреки че преди това е сложила рамо на държавното обвинение в издирване на имуществото на обвиняемите. Но впрегнатите в поръчката „КТБ“ институции са наясно, че съчетаването на различни форми на натиск може наистина да съсипе всеки бизнес, отказвайки титуляра му от него и принуждавайки го да продава.
