Първата година от мандата на новите членове на Висшия съдебен съвет вече се изтърколи. Но ако в началото на 2018-та ключовата дума, която най-добре характеризираше работата на новоназначените кадровици беше "предпазливост" – при това предпазливост във всичко: в решенията, в изказванията, в отношенията вътре в съвета, то в края на годината тази предпазливост се оказа вече загърбена. И бе заменена с "разделение".
Всъщност това разделение на съвета се отнася само и единствено за съдийската колегия, от която се пренася и в пленарния състав. В прокурорската колегия решенията продължават да се вземат "единно и неделимо" и мнения, различни от това на главния прокурор Сотир Цацаров по правило няма.
Един от първите сериозни поводи да се прояви разделението в съвета беше специализираното правосъдие, макар че в крайна сметка кадровиците стигнаха до разумното решение да откажат да увеличават щатове "на тъмно" и да се хвърлят ресурси без доказана необходимост от това. Но всъщност сериозният разнобой помежду им дойде оттам, че в съдийската колегия има доста различни позиции относно реформата на съдебната карта на страната като цяло: докато Лозан Панов открито говори, че тя трябва да бъде променена и съобразена с новите демографски и икономически реалности в държавата, желанието на част от членовете на ВСС съдилищата "да не се бутат" при никакви обстоятелства блокира дори дебатите по този въпрос. А това разминаване във визиите перманентно поражда напрежение в колегията. И очевидно ще продължи да го прави.
Другата тема, която регулярно води до сблъсъци в заседателната зала на ВСС и която е ясно, че ще продължи да пръска искри и през следващата година, е тази за независимостта на съдиите. И това е така, защото опитите съдебната власт да бъде "обяздена" от политическата и икономическа върхушка в държавата (щедро подкрепяни със съответния медиен натиск), никога не са преставали и няма да престанат. През изминалата година обаче имаше безпрецедентно количество поводи да се дебатира темата за независимостта на съда заради недопустимия натиск, оказван над магистратите по повод на техни конкретни решения по съдебни дела. Факт е, че ВСС няма кой знае колко лостове да въздейства в такива ситуации, но можеше поне да опита да се изправи в защита на омачканите съдии. Само че действията на съвета се изчерпиха с няколко беззъби "консенсусни" декларации и с приемането на поредния "стратегически документ", от който, разбира се, както от всички предишни – нищо няма да последва и никого няма да уплашат. А от това съвсем логично следва, че ударите по отделните магистрати просто ще си продължат…
Нито един от проблемите, пораждащи напрежение в системата, на практика не получи разрешение през 2018-та: нито този с нечовешката натовареност, затиснала софийските съдилища с количество дела, които на практика е невъзможно да бъдат решавани в срок. Нито със съдебната карта, която вече очевадно не отговаря на нуждите на държавата. Нито с непрекъснато раздуващата се армия от съдебни чиновници или с постоянното отлагане на така нареченото "електронно правосъдие", което прави системата да изглежда още по-туткава и откъсната от света, отколкото и без това е. Нито с непрекъснато снижаващото се качество на правосъдието, което лъщи от съдийските решения, нито със забавените производства, за които плащат гражданите…
Заради това напрежението покрай тях ще продължи да тлее и да избива при всеки повод. Което гарантира, че и следващата година във ВСС ще е жежко.
Но по два "персонални" въпроса се очаква разделението в съвета да избие със страшна сила.
Първият е свързан със съдбата на "дразнителя" в системата Лозан Панов. И ако през 2018-та разделението около оценките и на новите кадровици за неговата персона изби на повърхността и стана видимо за всички, а "лагерите" около двамата "големи" в съдебната власт – Цацаров и Панов се очертаха ясно, то през следващата година предстои да видим докъде ще се стигне в схватките между тях. И най-важното: дали ще се стигне за първи път в най-новата ни история до опит за "импийчмънт" на председател на ВКС (при все че всички високопоставени членове на ВСС се кълнат, че подобен ход не се замисля).
Другият сериозен тест ще бъде изборът на новия главен прокурор – мандатът на Цацаров изтича през декември 2019-та и процедурите по избора на нов началник на прокуратурата вече се подготвят. Публична тайна е, че този избор няма да бъде оставен в ръцете на съдебните кадровици и че той ще бъде политически уговорен, съгласуван с Цацаров и прокаран през "парламентарната квота" във ВСС и през прокурорската колегия – нищо по-различно от това, което е било винаги досега, при все "историческия компромис" за промените в конституцията, които уж трябваше да осигурят повече независимост на съдебната власт. Въпросът е в това дали въобще ще има опит да се попречи този добре смазан механизъм отново да сработи. И доколко той може да бъде успешен…
А ако има някаква разлика между очакванията, с които редовите магистрати посрещат 2019-та, в сравнение с миналата година, то тя е в липсата на надежда. През изминалата година тя се стопи, заедно с илюзията, че прекият избор на част от членовете на ВСС и даването на възможност общите събрания на съдиите да дават становища по някои управленски въпроси, могат да окажат влияние върху начина, по който се взимат важните решения за системата.
Липсва надежда и у гражданите, които всъщност плащат масрафите на съдебната власт (включително и кожените салони в новите автомобили на съдебната номенклатура). Те вече знаят, че за тях правосъдието ще е все по-скъпо и все така мудно и калпаво.
Но поне зрелища за 2019-та са ни гарантирани…
(какво още го очаква ВСС в годината на Земния глиган – на стр. 18-19)
