България е на път да стигне до комунизма и това ще стане чрез непрекъснатото увеличаване на минималната работна заплата. Кой какво може, как се труди, каква производителност постига – няма значение, човекът има минимални нужди за задоволяване и те ще бъдат задоволявани във все по-максимална степен. Така изглежда концепцията не само на синдикатите, но и на партии като БСП и „Възраждане”.
Неотдавна БСП предложи приетият от парламента механизъм за минималната работна заплата (МРЗ) да е приложим още от 1 юли 2023 г. и тя да се увеличи на 850-890 лева. Тоест с около 100 лева – в момента минималната заплата е 780 лева.
Бившият социален министър, депутат от БСП Георги Гьоков заяви, че така ще се компенсират доходите на гражданите заради растящите цени и инфлацията.
„За“ въпросното предложение в парламента гласуваха само от БСП…
„Увеличението на заплатите не е прекомерен разход, а е достойно заплащане на труда на работещите. Затова предлагаме минималната работна заплата да е около 900 лева и да се формира на база 50% от средната работна заплата“, отбеляза и икономическият съветник към КТ „Подкрепа“ Ваня Григорова.
„Всяко увеличаване на работната заплата с 10 лева би означавало 50 млн. лева нов дефицит. Популизъм на синдикатите е в дома на обесения да говорят за въже. Ние говорим за полагане на усилия да постигнем целите си за 3% дефицит, а те искат да се увеличат заплатите “, удари контрата изпълнителният директор на Асоциацията на индустриалния капитал Добрин Иванов.
„Работодателските организации укоряваха предходното редовно правителство заради повишаването на социалните разходи. Те трябва да се увеличават на база икономически показатели“, категоричен бе представителят на бизнеса.
Има нещо неморално в това един да определя субективно колко да плаща друг, смята икономистът Красен Станчев, създател на Института за пазарна икономика (ИПИ).
„Някои разходи могат да се отложат – примерно вдигането на минималната заплата, както и увеличението на заплатите в държавната администрация поради простата причина, че увеличението там за последните 3 години е с около 200%”, каза той пред „БАНКЕРЪ”
Проблемът с ръста на работната и в частност на минималната заплата е директно свързан с производителността на труда. На това обърна внимание и подуправителят на БНБ Калин Христов.
„В България работната сила се свива с 90 хил. души на годишна основа. Води до това работниците да получават по-голяма сила спрямо работодателите, особено висококвалифицираните. Имаме увеличение на работните заплати в частния сектор много над увеличението на цените. Но това е съчетано с намаляване на производителността“, предупреди неотдавна той.
Друг щрих към проблема е този с унифицирана минимална работна заплата за цялата страна при наличието на сериозни различия в икономическото развитие на отделните региони.
Получава се парадоксална ситуация. Никой няма ресурс да наеме хора, в същото време се блокира наемането на хора, които са готови да работя срещу по-малко възнаграждение. Станчев акцентира, че в този контекст е важна и производителността на труда, която в момента расте три пъти по-бавно, отколкото предишните 10 години.
„Сега не може да се поддържа същото ниво на ръст на доходите”, изтъква той. По думите му доходите се вдигат, но това не може да става залпово и административно. Още повече, че работодателите са увеличили за миналата година работната заплата изобщо със 17-18 %, което е над годишната инфлация.
„Когато един работник е ниско квалифициран, а работодателят трябва да му дава още пари, които той не може да заработи, го освобождава. Вдига се безработицата”, е становището и на бившия социален министър Христина Христова.
Нормативната база се клати
Въвеждането на механизъм за определяне на минималната работна заплата, който я обвързва с динамиката на средната, изглежда директно почерпено от европейската директива за минималната заплата и предполага равнището й да бъде фиксирано на 50% от средната заплата за страната, коментират от ИПИ. Видимо авторите на законопроекта дори са се сетили, че към момента на изготвяне на държавния бюджет данни за средната заплата за цялата година няма как да има, и по тази причина са предложили да се вземат първите две тримесечия на текущата година и последните две на предишната.
Ако приложим този подход на изчисление на минималното заплащане към 2023 г., това би означавало фиксирането му на малко под 810 лева, в сравнение със сегашните 780 лева. Наглед разликата не е голяма, и съответно бихме могли погрешно да заключим, че въздействието на промените върху функционирането на пазара на труда ще е ограничено.
Първото последствие е премахването на нуждата от преговори между социалните партньори около ежегодното (или по-често) обновяването на минималната заплата. Това е и единственото, което бихме могли да определим като положително – преминаването от политически дебат и договорки между работодатели и синдикати към обвързване с обективен индикатор, който описва конкретен аспект от икономическата динамика.
Ползването само на номиналната стойност на исторически отчетена средна заплата за определяне на размера на минималната обаче като цяло е нежелателно, тъй като то по необходимост представя предишно състояние на пазара на труда – пък било то и само с едно до пет тримесечия назад. За предпочитане е да се спрем не само на един, а на група от индикатори, които се опитват да предскажат с приблизителна точност състоянието и посоката на развитие на икономиката в непосредственото бъдеще – например промените на цените, динамиката на безработицата, ръста на добавената стойност и брутния вътрешен продукт.
Освен това обвързването със средната заплата създава един вид самозахранващ се механизъм за растеж – по необходимост повишаването на минималната заплата води до увеличение и на средната, което при така заложения подход би изисквало ново повишение на минималната, до потенциалното им изравняване. Страничен ефект от това би било и рязко повишение на инфлацията в резултат на номиналния ръст на доходите на работещите при изоставащ ръст на производителността.
И накрая вечният логичен контравъпрос: защо просто не премахнем тази бариера – МРЗ и да въведем минимално почасово заплащане, което създава максимална гъвкавост на пазара на труда. От това ще спечелят и работниците, и работодателите, а в крайна сметка и потребителите на резултатите от бизнеса.
