Политическите игри и игрички са виновни за всички трусове в банковия сектор у нас. Така беше, така е и за съжаление така и ще бъде. Потвърждават го събитията от последните 25 години. Ето фактите най-наедро. През май 1996 г. тогавашното правителство и БНБ взеха решение да затворят една от най-големите банки в страната – създадената през 1981 г. от държавата МИНЕРАЛБАНК. Последва фалитът на ПЧБ и на още 17 търговски частни и държавни банки, между които и Стопанска банка. Започна невиждана до този момент криза, чиито ефекти дълго време "париха" и на българската икономика, и на цялото общество. Имаше истерия, имаше политически декларации. Управляващото мнозинство, водено от БСП, и правителството на Жан Виденов се сринаха и след това столетницата въобще не успя да си върне водещата роля в политиката.
Водиха се и съдебни процеси срещу шефовете на търговските банки, които се проточиха повече от едно десетилетие. И всички до едно се провалиха. Крахът на обвинението, водено първо от покойния вече Иван Татарчев, а след това и от наследника му Никола Филчев, бе като на персийския цар Дарий ІІІ в битката при Гавгамела срещу Александър Македонски. Пълен и безапелационен.
Обвинението претърпя поражение
просто защото реши да преследва не хората, които причиниха финансовата катастрофа, а нейните жертви. А истинските виновници – политиците, които стояха в Народното събрание и членовете на правителствата – от това на Андрей Луканов до кабинета на Жан Виденов включително, останаха незасегнати. Нещо повече – те стояха отстрани и заливаха обществото с популистката помия за изначално престъпните банкери. Същото слушаме и в момента. Та по време на онази първа вълна единствената институция, овластена да раздава присъди в една демократична държава – съдебната система, каза друго. Тя оневини всички нарочени банкери и осъди държавата по заведените от тях процеси за щетите, които тя им е нанесла.
Има обаче и още: в едно от делата съдът посочи истинските виновници за банковите фалити. В мотивите на Върховния касационен съд към оправдателната присъда на изпълнителния директор на МИНЕРАЛБАНК Владимир Ташков се казва следното: "Състоянието на банковата система в страната и към инкриминирания период от време, а и сега, е абсолютно функция от състоянието на реалната икономика. Фактическата несъстоятелност на големите държавни фирми, конкретно в случая на "Плама" – гр. Плевен, очевидно е довела до обявяване в несъстоятелност на финансиращата я (по разпореждане на държавата в голяма част от случаите) БСИ МИНЕРАЛБАНК.
Констатирано бе, че конкретно за МИНЕРАЛБАНК една от основните причини да стигне до несъстоятелност са установените по делото непоети и неиздължени държавни дългове, обслужвани от банката. Те бяха признати за държавен дълг едва през 1998 година. Съществен принос за фалита й имаха също мораториумът върху външния дълг, Законът за ЗУНК, уреждащ дълговете на държавните предприятия, и други.
От огромния доказателствен материал по делото става ясно кои са виновните лица и институции за фалита на банките в периода 1996-1997 г., за краха на икономиката, инфлацията и т.н. Срещу тези лица обаче не само в настоящото дело няма повдигнати обвинения, те не са привлечени към наказателна отговорност за източване на банковия сектор в полза на държавата, което очевидно е станало например със Закона за ЗУНК".
Случилото се с МИНЕРАЛБАНК и със Стопанска банка ясно показва
как политическите решения съсипват банките
и водят до финансови катаклизми с огромни щети. Двете банки са създадени от държавата, ръководена от БКП, и стриктно изпълняват волята на управляващите. Те вземат външни заеми, с които финансират български държавни предприятия, участват в създаването на външнотърговски дружества, въобще използват всички познати финансови инструменти за кредитиране на икономиката. Казано най-общо – с тези пари са закупувани машини и съоръжения за металургичните мастодонти "Кремиковци" и "КАМЕТ". Стопанска банка например взема заеми от "Институто Банкарио Сан Паоло" и от "Банк Аустрия". МИНЕРАЛБАНК пък взема кредити от японски, испански, италиански, френски и швейцарски частни банки, с които финансира създаването на редица малки и средни държавни и общински фирми. Двете банки наливат десетки милиони долари, швейцарски и френски франкове и германски марки в българските външнотърговски дружества от Русия до Франция. Появяват се и големите им (впоследствие оказали се нередовни) длъжници у нас, където са концентрирани огромни по размер вземания. За Стопанска банка такъв е "Булгарлизинг", а за МИНЕРАЛБАНК – плевенската рафинерия "Плама". Тази система е работила в плановата икономика на комунизма, където държавата разпорежда, но и стои зад банките си. Когато тази система рухва,
започват проблемите
През февруари 1990 г., няколко месеца след срива на комунистическата държава, правителството на Андрей Луканов обявява мораториум по изплащането на външния дълг. Но отказва да признае за държавни външните задължения на МИНЕРАЛБАНК и на Стопанска банка с мотива, че те са натрупани по силата на частно-правни отношения. Глупост голяма, но според един от съвременниците на тези събития това е било направено, за да се намали обемът на необслужвания държавен дълг.
Година по-късно държавата въвежда пазарни форми на взаимоотношения у нас, като освобождава лихвените равнища и валутния курс. Те обаче моментално хвръкват нагоре и държавните предприятия, и фирми длъжници изпадат масово в просрочия към българските държавни банки кредиторки. Този проблем става катастрофически голям и принуждава правителството на Димитър Попов през 1994-а да разработи, а доминираното от БСП и от ДПС Народно събрание да приеме Закона за уреждане на необслужваните кредити (ЗУНК). Той предвиждаше задълженията на предприятията към банките да бъдат заменени с държавни 25-годишни левови и валутни облигации. Доходността на тези ценни книжа обаче въобще не може да покрие разходите на получилите ги банки по обслужването на техните външни задължения. Историята на този закон и на тези облигации си заслужава отделен анализ, който е добре да се направи през 2019-а, когато е последният падеж на тези ценни книги. В случая обаче важното е, че МИНЕРАЛБАНК и Стопанска банка получават срещу вземанията си от държавните фирми един вид държавни ценни книжа (двете кредитни институции държат 40% от облигациите по ЗУНК), които са много нискодоходни и неликвидни, защото има редица правни ограничения за търговията с тях. На практика тя е невъзможна. От другата страна на баланса на двете банки обаче стоят външните им задължения, които се измерват със стотици милиони долари и марки, а трябва и да ги обслужват, защото политиците твърдо отказват да ги признаят за държавни. За разлика от задълженията на БУЛБАНК, чийто външен дълг е признат за държавен и тя е само агент на БНБ и на правителството по уреждането му.
Години наред
МИНЕРАЛБАНК и Стопанска банка плащаха
на външните си кредитори. Разбира се, има просрочия, закъснения, предоговаряния. Но двете банки правят преводи даже в най-критичните моменти на преговорите на българските правителства с външните частни кредитори на държавата от Лондонския клуб и с държавните й кредитори, обединени в т. нар. Парижки клуб. Останали без достатъчно доходоносни активи и с постоянни високи разходи за обслужване на задълженията си банките постепенно се декапитализираха. Към това се прибави и постоянният политически натиск за финансиране на различни държавни предприятия и на сделки на правителството. Често е гарниран със заплахи и дори с активни мероприятия срещу шефовете на банките.
Звучи ли ви познато? От дистанцията на времето някои наблюдатели биха казали, че никой не е карал изпълнителните директори на двете банки да се поддават на този натиск. Но я се изправете пред реалната опасност заради неподчинение да се сблъскате челно с репресивната машина на държавата и по-специално на прокуратурата, ръководена от вездесъщия Иван Татарчев. Впрочем в мотивите към съдебното решение на ВКС по наказателното дело на изпълнителния директор на МИНЕРАЛБАНК Владимир Ташков става ясно и какви са последствията от този натиск.
Единственият източник за сериозно финансиране
на двете банки в тази ситуация бе БНБ. Дългът и на едната, и на другата обаче нарасна дотолкова, че в началото на 1996-а се наложи те да бъдат подложени на специална оздравителна триъгълна операция. Правителството замени облигациите им по ЗУНК с левови ДЦК, които двете банки прехвърлиха на БНБ, за да погасят задълженията си към нея. И в крайна сметка пак останаха без пари, защото замяната бе направена при условия, изгодни не за тях, а за правителството на Жан Виденов. Вярно, че вследствие на операцията един огромен държавен валутен дълг (облигации по ЗУНК за 800 млн. щ. долара) бе заменен с левов, който впоследствие бе доведен до нула от хиперинфлацията.
А за двете банки тази сделка бе последният пирон в ковчега им. Те бяха тотално декапитализирани, а МИНЕРАЛБАНК вече имаше и ликвидни затруднения. И се случи неизбежното. Вследствие на приеманите в продължение на години вредни за двете кредитни институции политически решения и законодателни актове те бяха затворени, а после и обявени в несъстоятелност.
Впрочем точният израз за Стопанска банка е: "бе унищожена". Достатъчно е да припомним, че за разлика от много други кредитни институции, тя никога не спря да плаща на своите клиенти – българските граждани и фирми. Формално бе затворена заради неуредения си външен дълг, но той по своята същност бе държавен. На изпълнителните директори на МИНЕРАЛБАНК пък им се падна друга "радост" – десетилетие ходиха по съдилищата. Някои от тях и лежаха в затвора, макар и неосъдени. Това че накрая бяха оправдани, едва ли им е голямо утешение след преживените несгоди. А истинският престъпник – българските държавници и политици, както в крайна сметка посочва не кой да е, а Висшият касационен съд, останаха ненаказани. Наказано бе обществото – външните задължения и на двете банки бяха признати за държавни. Под натиска на Европейския съюз през 2000-а правителството на Иван Костов призна италианския и испанския дълг на двете кредитни институции. Австрийският дълг бе уреден с приватизацията на "Кремиковци". Но политическата съсипия, която срази Стопанска банка и МИНЕРАЛБАНК, вече бе факт. Така политическата целесъобразност взриви банковия сектор. Да обобщим със заключението на един от бившите изпълнителни директори на Стопанска банка – Денко Дамянов: "Последвалият след 1996-а лов на вещици и множеството шумни и показни арести и дела срещу банкови директори практически се оказаха отвличаща кампания от реалните проблеми на страната и от последвалата катастрофа на нейната индустрия".
