Голяма чест е да раздаваш власт, пък било то и само на избори. Още по-интересно става, когато с викове и размахан юмрук притиснеш някой политик до стената и го накараш да играе по твоята свирка. Най-силно обаче е усещането, когато свалиш правителство. До вчера си мислил само за парите в семейния бюджет, а днес си личност – дават те по телевизията, искат да те чуят, депутати и министри ти подават ръка … И точно за един миг осъзнаваш, че май имаш малко повече права в тази държава. После естествено се прокрадва въпросът: Защо да не получа всичко, от което съм бил лишен досега, щом е толкова лесно? Само да сменя плаката и да убедя още десетина да застанат до мен… После ще станем 100, 1000, 10 000, цял народ, докато не вземем властта от тези, които ни лъжат, и не си оправим сами държавата! Наистина е изкушаващо… Особено когато се озовеш на една ръка разстояние от истинската власт. Онази, заради която си на площада.
Играта на политика обаче е доста опасна, най-вече когато хората не са подготвени за нея. В началото е лесно – организират се, заявяват исканията си на висок глас и увличат съмишленици със себе си… Но на следващия етап народното вълнение все пак трябва да се облече със смисъл, да се защити с мотиви и достатъчно аргументи, за да не изглежда като истеричен уличен крясък без съдържание. Това е моментът, в който думите от плакатите и лозунгите е необходимо да се превърнат в премислени искания, да се излъчат лидери… Или казано с други думи, адреналинът в кръвта да направи път на дипломацията. Нещо, което не се случи нито на Орлов мост, нито пред паметника на Васил Левски, нито на жълтите павета в столицата през последните трийсетина дни.
Вместо гражданско общество улицата този път роди
пародия на партийното управление
nbsp;
и по никакъв начин не показа, че търсещите справедливост действително са носители на едно ново начало. Пред парламента се размахваха метли и тоалетна хартия, но твърде малко конкретни идеи. Шум да има! В пленарната зала пък депутати с изтичащи мандати трескаво приемаха законопроекти без ясно съдържание. Дейност да се отчита! Множеството по улиците скандираше Единство!, но вървеше в различни посоки. Поразително напомняйки за начина, по който управляващи и опозиция се разминават по коридорите на сградата с надпис Обединението прави силата. По модела на депутата от РЗС Емил Василев, който се опита да залее с вода бившия си съпартиец Тодор Великов по време на негово изказване от трибуната, водачът на сдружение Че Гевара в Пловдив Павел Иванов плисна кафето си в лицето на колегата си Васил Янков от комитет Съединение, обявявайки го за провокатор. Във Варна 21-годишният Мартин Демирев бе задържан от полицията, защото напръска със спрей бившия футболист Иван Петров със същото обвинение – добре че не му опря пистолет в главата, както се случи с Ахмет Доган. А в момента, в който друг водач в София – Янко Петров, обяви, че някакви радикални движения искат да грабнат народния глас, стана ясно, че протестът е усвоил не само партийното поведение, но и типичната за него предизборна лексика.
Увлечени от ентусиазма да преобърнат системата, мнозина влязоха в ролята на
готови за властта, но не съвсем
nbsp;
Допуснаха се същите грешки, заради които в България така и не може да се изгради нито нормална политическа класа, нито активен обществен елит. Разгневените търсеха разбиране във властта, но не направиха кой знае какво усилие преди всичко да се разберат помежду си. Искаха гласът им да бъде чут, но не се довериха на нито един говорител. Настояваха за промени, но не се споразумяха как. Отрекоха партиите, освиркаха президента, но не предложиха алтернатива. Дори с новоназначеното служебно правителство не успяха да осъществят контакт.
Не мога все още да идентифицирам лица, които да представляват протестиращите, за да им изпратя официални покани да се включат в Изборния борд, който ще наблюдава предстоящите избори, обяви в сряда (20 март)служебният премиер Марин Райков, уточнявайки, че съвсем не използва ирония в изказването си.
Бъркотията, липсата на ясна посока и хаосът провокираха
националистични настроения
nbsp;
Според анализите на социологическите агенции протестите буквално са изстреляли нагоре рейтинга на партия Атака, която на този етап събира над 10 на сто от обществената подкрепа при едва 1.2% преди тях. Но едновременно расте и процентът на хората, които не възнамеряват да гласуват на предстоящите избори, защото не вярват в политическата система. Те вече прехвърлят 41 процента от имащите право на глас. Всички като че ли се оглеждат за нова фигура, която хем да заведе гражданите пред урните, хем да оправдае очакванията им. Само че как да стане това, като едни не знаят какво точно искат, а други, които имат идея какво трябва да е новото лице на държавността, бягат като попарени от политиката? Както и от държавата си.
Безизходицата днес изглежда пълна и ще е наистина жалко, ако в цялото това разногласие се обезсмислят не само идеята за граждански контрол, но и едномесечните протести срещу самозабравилата се власт. Докато народът се кара сам със себе си, партийните листи вече се редят, а политическите програми се подготвят за печат. Вие ни излъгахте!, кънтеше по улици и площади, но излъгалите се подготвят пак да управляват.
