Подлежат ли на обезщетяване разноските, които гражданите правят за обжалване на незаконни глоби и санкции на изпълнителната власт и по кой ред – дали пред гражданските съдилища, или пред административните? Това е основният въпрос, на който трябва да отговорят заедно съдиите от Върховния касационен и Върховния административен съд. Процедурата за издаване на общото им тълкувателно постановление вече е в ход, заместник-председателите на двете върховни съдилища са внесли предложение и е образувано тълкувателно дело.
Дотук се стигна заради пълното разминаване на мненията на съдиите от страната. Не могат да стигнат до общо становище и двете върховни съдилища. Различните състави на Върховния административен и на Върховния касационен съд са на коренно противоречиви позиции и бълват противоречиви решения, с които докарват до лудост магистратите от по-ниските инстанции.
А проблемът съвсем не е маловажен и на практика засяга всички. Най-често се оспорват глоби на КАТ, но санкции могат да налагат митничари, данъчни, инспекцията по труда, кметове, органите за контрол по храните, горските и който се сетите още. При това има случаи, в които глобите започват от 10 000 лв. нагоре, например в такива размери са санкциите по Закона за опазване на околната среда.
Ако наказанието е неправилно, единственият реален начин за защита е това да бъде доказано в съда. Факт е, че почти една трета от актовете на администрацията при оспорване по съдебен ред биват обезсилени, защото са незаконосъобразни – тази тенденция не се променя вече с години. Но за да спечели делото си, гражданинът първо трябва да плати немалка сума пари за държавни такси и за адвокат, защото на практика е невъзможно да се оправи сам в морето от законови и подзаконови актове.
Въпросът е кой да плати за този адвокат. За момента разходите по такива съдебни дела си остават за сметка на гражданите дори и при очевадни безобразия на държавните и общинските чиновници. За разлика от уредбата на гражданските спорове, тук законът просто не е предвидил, че виновната страна трябва да възстанови разноските, направени по делата срещу незаконни наказателни постановелния. Дали пропускът е направен поради депутатска глупост, или нарочно, за да не бъдат стимулирани хората да оспорват актовете на властта – може само да се гадае. Но е факт, че уредба за възстановяване на тези разноски няма. Не се и предвижда, при все че проблемът съществува от години и би трябвало да е известен поне на депутатите с дипломи по право.
Истината е, че в тази част уредбата твърде много напомня за соцвремената, когато държавата беше и слънцето, и въздухът, а партията беше винаги права, дори когато съгреши. Всъщност много дълги години никой не смееше дори да си помисли, че може да си иска обратно платените съдебни разноски от държавните органи – гражданите бяха доволни даже само ако се отърват от глобите, не искаха нищо повече. Пък и тези претенции за тях означават още едно дело, още хонорари за адвокат и още няколко години ходене по съдебните инстанции.
Напоследък тук-там из страната обаче взеха да се пръкват смелчаци, които се нагърбват с битки за възстановяване на разноските си срещу държавните органи. И делата срещу ведомствата започнаха да се трупат. А с тях и проблемите.
Първо се оказа, че в законодателството този „лукс“ изобщо не е предвиден – няма и един написан ред, който да посочи в кой съд и по кой закон трябва да се разглеждат такива дела. Това пък доведе дотам, че съдилищата, включително и върховните, започнаха да правят свободни съчинения по темата и да премятат хората като топки за пинг-понг, без да им осигурят нито справедливост, нито възмездие за вредите. А това по същество си е чист отказ от правосъдие, за който на всичко отгоре в Европа бият здраво през пръстите.
В момента общите и административните съдилища по места масово си прехвърлят делата за вреди от действията на държавните органи и отказват да ги гледат. Ако молбата е подадена в районен съд и се търси обезщетение за непозволено увреждане по Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), делото се прекратява и се праща в съответния административен съд, за да се разгледа по Закона за отговорността на държавата и общините (ЗОДОВ). Съдиите се мотивират, че това е специален закон, приложим за последиците от незаконните действия на административните органи. И обратното: ако делото е заведено в административен съд, той ще го прекрати и ще го прати в районен, за да се приложи ЗЗД. Защото в Закона за отговорността на държавата и общините пък се предвиждала отговорност само за административна дейност, а наказателните постановления не са такава дейност. Следователно трябва да се търси друг ред за обезщетение.
Делото може да се премята така с месеци, че и с години, докато най-накрая стигне до някое от върховните съдилища за определяне на подсъдност, но и това се оказва, че не е панацея. В такива ситуации се определят смесени петчленни състави със съдии от ВАС и ВКС, които да разпоредят къде да започне процесът. Само че и тук ситуацията е като в руска рулетка – зависи какъв състав ще се случи. Защото част от петчленките връщат делото за разглеждане в районните съдилища, а други ги пращат в административните. Съответно посочват и различен ред, по който да се търси отговорност от ведомствата.
Ако все пак се стигне до разглеждане по същество, има и други спорни въпроси, които също поставят хората в абсурдната ситуация да не знаят какво да чакат. Защото, ако част от съдилищата приемат претенциите им за справедливи, то за други те са неоснователни. Защото немалка част от съдиите смятат, че разноските за адвокати по тези дела следва да си останат за сметка на гражданите, защото не били „пряка и непосредствена последица“ от незаконния акт на наказващия орган и не били вреда, настъпила директно от него. Произтичали от упълномощаването на защитника – гражданите сами решавали дали да търсят адвокатска помощ, или не, това си било по тяхно желание, можело да се защитават в съда и сами.
Очевидно е, че ситуацията е безобразна. Цяло чудо е, че гражданите все още не са залели Страсбург с тъжби заради отказано правосъдие у нас. Тоталната липса на право и ред обаче е недопустима за държава, която има претенциите да е цивилизована. Затова и тълкувателното постановление на ВКС и на ВАС е повече от необходимо. Друг е въпросът, че този проблем можеше съвсем лесно да бъде разрешен от депутатите само с едно допълнение в закона. Но очевидно след като решаването му няма да донесе комисиони, не може да им се класира сред „приоритетите“ им. Дори и по време на предизборна кампания.
Дали съдебната власт трябва да плаща за незаконни действия на собствената си администрация? Това е друг от парещите въпроси, на които ще се търси отговор с това тълкувателно постановление на ВКС и ВАС. Така и не е ясно например, ако изчезне дело от съдебното деловодство, чия ще е вината и кой трябва да плати щетата на пострадалите граждани и фирми. Чиновничките в канцелариите не са нито административни, нито съдебни органи и съответно за немарливостта им не е предвидено нищо в ЗОДОВ. Само че и когато се заведе дело за обезщетение пред общите съдилища, те отказват да ги гледат и ги връщат в административните. Резултатът – абсолютна безнаказаност и щета, която остава единствено и само за пострадалите.
Също толкова неизяснен е и въпросът кой трябва да плаща вредите, причинени от служителите на Агенцията по вписванията при отказ за вписване в Търговския регистър, каквито има много.
Затворническата администрация, която разпределя или размества осъдени, също може да наруши техни права – въпросът е по кой ред да ги плаща и дали това е административна дейност, или някаква друга.
Всичко това са само част от питанията, на които трябва да реагират в съвместното си решение съдиите на ВКС и ВАС. По всички тях има противоречива съдебна практика, затова се и поставят – за да се стигне до едно общо становище, което да е задължително за всички инстанции и за всички следващи дела.
Истината обаче е, че в това постановление съдиите трябва да решат нещо много простичко: дали България наистина е правова държава, в която законът важи еднакво за всички, и всеки плаща вредите, които е причинил. Или ще продължим да се делим на „привилегировани“ и „други“.
