Обикновено партиите и политиците се борят кой да управлява, а у нас сега състезанието е кой да не управлява
Когато обичайното първоначално буксуване на парламента бе преодоляно сравнително бързо, при това с помощта на „джентълменско споразумение“ между първите две сили, някои почувстваха прилив на надежда. А дано нещо в българските политически нрави най-после се промени (към добро), си казаха оптимистите и се размечтаха дали пък няма да стане чудо и най-после да се сдобием с редовно избрано правителство.
А дано, ама надали. Оказа се, че джентълменството в сградата, където съединението прави силата, прилича повече на знаменитата сцена от „Хан Аспарух“, в която прабългари и славяни извършват първата стокова размяна помежду си. Тогава, както и сега, взаимното доверие не е било голямо, разликата е в това, че във филма все пак накрая всеки от двамата пуска своята стока и взема стоката на другия. В днешната ни политика всеки гледа да отмъкне стоката на другия и в същото време да му пробута някое свое менте.
И няма никакъв симптом, че нещо ще се промени.
Иначе казано, джентълменството, а и най-нормалната почтеност, предполагат някаква степен на взаимно доверие, а в нашия случай този показател е замръзнал на нивото на абсолютната нула. Поради тази причина „джентълменската дума“ на депутатите скоро започна да поражда логични и неизбежни резултати, по-точно – абсурди. Към постоянното взаимно дебнене се прибавиха незабравими епизоди на шикалкавене и шмекеруване.
Както е известно, изригването на джентълменството започна от договорката за една колкото оригинална, толкова и безсмислена процедура за излъчване на председател на парламента – договорката за ротация на поста на представители на първите две сили. Тъй като липсваха както норми, така и смислени аргументи за постоянно редуване на този висок държавен пост, всички съмнения бяха опровергавани на базата на необходимостта да се „отпуши“ работата на Народното събрание. Препращаха ни към следващата фаза на джентълменските отношения – постигането на договорка за състава и ръководствата на комисиите. Тук работите се върнаха към обичайното състояние на непоправим батак.
Българските депутати сътвориха поредното политическо чудо, за което и книгата на рекордите „Гинес“ ще бъде тясна. Така се появиха парламентарни комисии без ръководства, които ще бъдат свиквани от председателя на парламента и ръководени ад хок от определени от него лица. За целта дори бе поправен правилникът за дейността на Народното събрание. Със същия краен ефект
депутатите биха могли да изобретят квадратно колело.
След като се видя колко напразни са усилията на парламентарното джентълменство в процедурно отношение, логично възникна въпросът – как разбирателството относно необходимата законодателна дейност на парламента би могло да прерасне в някаква конкретна и резултатна работа. Без съмнение, това е въпрос с повишена трудност. Засега, месец след свикването на поредното Народно събрание, цялата пара отива в свирката на декларациите за отговорност и диалогичност, но влакът на законотворчеството не помръдва от място.
За всеки нормален човек е ясно, че представените в парламента партии нямат никакво желание нито да управляват, нито да приемат закони. Всички маневри са обусловени от убедеността, че поредните предсрочни избори са неизбежни и от желанието другите да бъдат натоварени с вината за тяхното предизвикване. Вероятно всяка от партиите има някакви съображения, че би могла да спечели нещо от това натрапчиво дежа вю, въпреки че здравият разум не е в състояние да обхване тези аналитични дълбини. По-скоро надеждите са, че противниците ще загубят повече. Така най-високото партийно джудже автоматично ще израсне до политически исполин.
Абсурдността на тези упражнения личи най-ясно от безумната казуистика по темата за съставянето на редовно правителство. Неприличната дума, която се избягва на всяка цена, е „коалиция“. Затова се използват всевъзможни евфемизми, като например „общо управление със споделена отговорност“, или „подкрепа за излъчен от нас кабинет“ (при това без да бъде конкретно поискана). Още по-любопитна е идеята, че тази подкрепа се очаква да бъде предоставена „от личности, а не от партии“.
Прилагането на подхода „не по врат, ами по шия“
е абсурдно, защото независимо от етикетите е напълно ясно, че за да има не просто избрано, а работещо правителство, е необходимо достатъчно ясно и конкретно договорено споразумение за политики и състав. Тук е ясно, че само с „честна джентълменска дума“ не може да се мине, договорката трябва да бъде публично скрепена под една или друга форма. Иначе казано, нужен е недвусмислен ангажимент между партиите, участващи в съставяне на правителство, между тях и членовете на правителството и най-вече – към обществото. Другото и точно име на този ангажимент е поемане на политическа и лична отговорност.
Така стигаме до първопричината за джентълменското „словоблудство“ – страхът на партиите и техните лидери да поемат отговорност за управлението на страната и най-вече за вземане на поредица трудни и непопулярни решения, които трябва да коригират допуснати от същите „герои“ грешки и недомислици. Това е
непреодолима пречка не само за излъчване на редовно правителство,
но и за приемането на редица неотложно необходими закони. Партиите ще се бият в гърдите колко горещо подкрепят подобни стъпки, но ще се оправдават с другите и ще се опитват всячески да ги представят като виновници за нулевия резултат.
Вероятно най-парадоксалната и силна проява на абсурдността, до която е достигнала българската политика е, че обикновено партиите и политиците се борят за това, кой да управлява, а у нас сега състезанието е кой да не управлява и в същото време да изкара другите виновни за това.
Жалко, че няма олимпийска дисциплина по дълго бягане от отговорност. Ако имаше, всички призови места щяха да са ни в кърпа вързани.
