От формирането на странното (не)коалиционно управляващо мнозинство и излъчването на кабинета „Денков“ изминаха повече от два месеца. Някои твърдят, че е рано да се правят оценки и трябва да се изчакат поне „класическите“ 100 дни, за да се види дали управляващите изпълняват обещанията си. Други възразяват, че изработената „сглобка“ на властта е в пълно противоречие с предизборните ангажименти на участниците и няма смисъл да се чака реализацията на вече анулирани намерения. Трети язвително отбелязват, че поне част от управляващите (ПП/ДБ) са напълно последователни и претворяват в дела прозвучалите в злополучните среднощни записи кроежи.
С всички тези уговорки, какво все пак може да се каже за функционирането до момента на мечтаното редовно управление? Да започнем с постиженията.
Първият и най-важен успех на (не)коалицията
е, че опровергава известните закони на политическата физика и (все още) не се е разпаднала. „Сглобката“ е грозна, скърца и се клати, но държи. Явно в нейните недра действа спойката на взаимната изгода, пък била тя и да се изразява в изчакване на момента да се нанесе удар върху съюзниците по неволя.
Ясно е, че всеки от участниците в (не)коалицията „две и половина“ (ДПС е под прикритие) гони своите интереси, такива, каквито ги разбира. ПП/ДБ се стремят да завладеят колкото е възможно повече разпоредителна власт с очакването, че тя ще им помогне да разширят позициите си. ГЕРБ им гледа сеира, преследва пълно „изпиране“ и е на път да го постигне, като не пропуска да заема позиции с по-дългосрочно значение. ДПС е „вътре“ изключително заради желанието да възпроизведе в нов вид и на по-високо ниво влиянието си в съдебната система. Всички заедно се стремят да ограничат възможностите някой (президента, правораздавателните органи, опозицията, мнозинството от гражданите) да им потърси сметка за минали, настоящи и предстоящи безчинства.
Тези интереси и стремежи са противоречиви
и непрекъснато пораждат конфликти – междуинституционни, междупартийни и междуличностни. В редица моменти взаимната неприязън и изкушенията да се направи мръсно на другарчето избиват на повърхността като мазно петно, но все още биват навреме обуздавани. ГЕРБ и ПП/ДБ се топят взаимно и си присвояват реални и мними резултати. Провокират се и сякаш искат постоянно да тестват издръжливостта на конструкцията. Като капак дойде херкулесовият напън за промени в Конституцията, осеян с необясними и направо идиотски хрумвания.
В друга, по-спокойна политическа и обществена обстановка това скандалджийско съжителство би могло да продължи и неопределено време, но текущата ситуация съдържа три засилващи се
заплахи, които могат да разпердушинят сглобката
във всеки момент.
Първата заплаха е свързана с необходимостта управлението, в частност – кабинетът „Денков“, не просто да не пада, а да върши някаква работа и да решава проблемите на (мнозинството от) хората. Тук също има една добра новина – за разлика от предишното редовно правителство, сегашното успя да приеме управленска програма, която – поне като документ – е структурирана и разписана добре. Но този документ трябва да се изпълнява, което означава да се постигат реални, с отражение върху обществения живот, резултати. И тъй като резултати няма, а и начинът на работа на управлението не дава повод за оптимизъм, правителството на Денков прибегна до отдавна познат номер – започна да търси алиби в „наследството“ на служебното правителство. Допълнителен дразнител е фактът, че редовното правителство в началото на мандата си не може да достигне и половината от одобрението на кабинетите на Гълъб Донев.
Но тук възникна политическо противоречие – Кирил Петков от името на управляващите изрече фраза, от която връщане няма:
„Съдете ни по реалните резултати“.
По принцип това е правилен подход, но в съвсем скоро време – според записаното в самата правителствена програма – ще трябва вече да бъдат отчитани дела, а не да се преразказват примамливи намерения.
Правителството обаче не може да действа и да постига резултати независимо от подкрепата и ефективната дейност на парламентарното мнозинство, което го е излъчило. Засега това мнозинство все по-настойчиво тласка Народното събрание към ролята на конвент, който навлиза агресивно в правомощията на изпълнителната власт. Типичен пример бе прекратяването на концесията за пристанище „Росенец“ – парламентът гласува и едва впоследствие се оказа, че правителството тепърва ще прави анализ на последиците. А в следващите два-три месеца Народното събрание ще трябва да приеме десетки закони, предвидени в правителствената програма (ако, разбира се, изпълнителната власт смогне с тяхната подготовка).
Втората заплаха идва от наближаващите местни избори, в които (не)коалиционните партньори ще бъдат
не просто опоненти, а непримирими съперници.
Засега ГЕРБ хитро „тупат топката“, разчитайки, че преди да трябва да направят своите ходове, разприте в коалицията ПП/ДБ ще придобият катастрофални размери. Случващото се в София и Бургас и очертаващото се в други големи градове показва, че тези кроежи са логични. Ако разломите в „градската“ коалиция се задълбочат, под въпрос ще бъде самото й съществуване.
Освен това, основната част от избирателите на ПП/ДБ са все по-чувствителни относно ефектите от немислимото сдружаване с ГЕРБ и това ги превръща в потенциален взривяващ механизъм на „сглобката“. През септември противоречията ще навлязат в нова фаза, когато всички основни участници в изборите ще представят своите кандидати и послания.
Третата заплаха за управлението е свързана
с развитието на геополитическите процеси и най-вече с видимо наближаващата развръзката на военния конфликт в Украйна. Евро-атлантическите, при това твърде примитивни, идеологически заклинания, в които България се представя като верен боец, застанал на „правилната страна на историята“, спояват управляващите главно от гледна точка на обезпечаването на външна подкрепа. Но те могат скоро да бъдат драматично опровергани от прагматичните интереси на големите държави, а в допълнение са крайно непопулярни у нас (поддържат се от 15-20 на сто от българското общество). Изборът между събарянето на Паметника на Червената армия и поносимата цена на бензина изглежда предопределен и може да се превърне в епитафия на едно от най-странните управления през годините на българския преход.
