Събота (12 април)-в очакване протестът под надслов “България няма деца за убиване!” да започне, породен от поредното своеволие на някой си “недостижим”. Часът е 9:30 сутринта, а времето лошо… може би това обясняваше и първоначалната липса на хора, което, няма да ви лъжа, ме обезкуражи. За щастие, само след няколко минути, хиляди вече се бяха събрали на сборния пункт -“Триъгълникът на властта”, носейки рисунки и плакати, които изразяваха масовото негодувание към поредната порция несправедливост и безхаберие. “Изразяване на непримиримост към войната по пътищата”, това споменаваха много от запитаните граждани. Има ли нещо по-опасно от “войната по пътищата”? Има и то е войната със системното безхаберие.
Целият протест премина спокойно, нямаше ексцесии, нито пререкания с органите на реда, които си заслужиха лекото смъмряне от Васил Мавриков (журналист, актьор и сценарист – участник в протеста). Поводът е „поръчков“ – колегата възнегодува срещу това, че движението не беше спряно. Протест, свързан с безопасността по пътищата и проблемите с тях, в същото време колите си минават. Грозна картинка.
Странно и срамно е, че
за едни протести може половин София да бъде отцепена, а за други не…
Бях съпричастен към болката на протестиращите, защото имаше и такива, които бяха загубили близък човек. Как да говориш с човек при такава загуба? На въпросите: “Защо и с каква цел са излезли да протестират?”, те ми отговориха, че искат промяна. И то толкова рязка промяна, каквато е настъпила в техните животи след смъртта на техния роднина. Повече така не може, искаме справедливост, споделяха хората.
“Защо граждански, а не политически протест?” Преди всичко сме граждани, а в момента, ако имаше политици, ние щяхме да ги изгоним, защото в голяма степен заради тяхното безхаберие се случват тези трагедии. Най-голяма борба водим с българската държавна администрация, заявиха от Асоциацията за квалификация на автомобилистите в България (АКАБ), от Инициативния комитет “Заедно срещу безумията по пътищата” и други граждански сдружения.
Отговорите на въпросите, които се търсеха, бяха свързани с
корупцията, цената на човешкия живот, бездействията на институциите,
окаяната инфраструктура и каква е отговорността на всеки един от нас към децата.
Малко преди да започне същинската част, т. е. да се чуе позицията на гражданите, организаторите призоваха да се отдаде едноминутно мълчание за загиналите по пътищата. В този момент всичко притихна… Всички застанаха на коляно с наведен поглед, а в далечината се чуваше само шумът на колите. Шум, който напомняше за изгубените животи.
Кой беше виновен за многобройните жертви по българските улици и пътища? Нека тръгнем от обстоятелствата, че
под влиянието на алкохол, наркотици, превишена скорост и неизправно МПС,
не друг, а извършителят трябва лично да си понесе отговорността. За съжаление, когато говорим за некачествена инфраструктура, виновни няма. Това става ясно и от думите на премиера Росен Желязков и на регионалния министър Иван Иванов, които смятат, че не трябва да се търсят виновни за наследени проблеми.
На 9 април (сряда) регионалният министър поиска освобождаването на двама служители от АПИ, 3 дни по-късно за него няма причина да се освобождава който и да било. Явно повлиян от думите на Борисов, който каза, че
„за 1300 години България никога не се е славила с добри пътища“,
Иванов е размислил.
Но АПИ за какво е виновна?… В неделя бе съобщено, че ще са нужни 35 милиарда лева само за поправка на несвършената работа. Положението е “Мисията невъзможна”. До сега България е получила близо 32 милиарда лева от Брюксел за изграждане и ремонт на пътища. От това може да заключим, че АПИ е спала дълбок сън.
Българите много обичаме да откриваме топлата вода, особено когато става въпрос за пътищата. Технологията за изграждане на шосе е
позната на човечеството още от римско време и досега не е променяна кой знае колко…
В нормалните държави, естествено.
Преди 10 години на АМ „Струма“ пропадна отбивката на магистралата преди Дупница. Експерти на неправителствения сектор констатираха, че причината е…поради спестени хидрогеоложки проучвания и неспазване на технологията по изграждане на основата на настилката. А върхът на наглостта беше, че беше отпуснато допълнително финансиране за пропадналия участък с несъществуващ мотив… „Свлачище“. На „картинката“ вдясно се вижда древните римляни как са строили пътищата си…
В България сме експерти по иновациите и не спазваме правилото, че “когато нещо работи, не го променяш”. Настилки, подложки, едри камъни, чакъл, баластра, дренаж и т. н. са само част от задължителните фази по изграждането. Ние обаче мислим по друг начин. Изливаме асфалт и сме готови… нито ни интересува дебелината на настилката, нито как ще се поддържа. Има ли го? Има го… Доволни ли са хората? Еми, не точно!
Въпросът не е дали ще има законодателни промени, да се намалят едни километри, да се въведе по-стриктен контрол при кормуването и други подобни. Важното тук е
да се промени мисленето на едно болно общество (или поне част от него),
което се мисли за недосегаемо. И да спрем да говорим за война по пътищата, а да обявим… война на безхаберието.
Безхаберието и бездарието са опасни за живота. Оставаме настрани от човешкия живот, без да вдигнем поглед и да видим каква е голямата картина. А тя е доста нелицеприятна.
Да се върнем на протеста. Каква беше цената на човешкия живот? Въпрос, който, ако го зададем на нашите политици, ще гледат като зайци на среднощни фарове. Да, те ще говорят колко е безценен той, ще споменават, че трябва да го защитаваме и в своите действия ще спазват интересите на народа… На това сме се наслушали достатъчно.
Крайно време е да си признаем следното. От бездействията на управниците ни,
виждаме, че човешкият живот струва колкото един пълен мандат.
Защо само един?
С всяка смяна на управлението, все още действащите министри замитат всичко под килима. Така техните наследници стават свидетели на ситуация, от която няма изход и спасение, следователно и вторите замитат под килима. По този начин мръсотията не може да се изчисти.
Всяко нещо си има начало и това начало е човешкото безхаберие. От време оно в България се практикува. Прав бил Алеко Константинов, щом казва, че
“Европейци сме ний, ама все не сме дотам!”
Такова е положението и в момента. Не само в политически план, но и в мисленето ни.
Протестът почти беше на приключване, а хората се разотиваха. Те изпускат, защото се повдигна темата за отговорността на всеки един от нас към децата.
Децата са най-уязвимите. Те често не могат да предвидят опасности, действат импулсивно и не винаги спазват правилата, не защото не искат, а защото за тях все още всичко е игра. В това няма лошо, напротив, даже е хубаво. Тук
отговорността е изцяло наша, защото възпитанието започва у дома.
Децата се учат как да пресичат безопасно улицата, какво означават пътните знаци, защо е важно да се използват пешеходни пътеки и светофари. Примерът, който дава обществото на децата. Нека пазим децата не само с думи, а на дело – всеки ден, на всяка улица, във всеки момент.
И докато говорим за мислещо и отговорно общество, децата ни всеки ден пресичат пътища, където липсва внимание, контрол и отговорност. Отговорност от нас самите и държавата, която ги е изоставила. Не се чуват сирени, не гърмят оръжия, но се прекършват животи. Не от куршуми, а от безразличие. Защото най-страшната война не винаги е тази с оръжие в ръка. Уж живеем в мирно време, а накрая… война! За щастие този път е война с безхаберието!
Стига, разбира се, обитателите на т. нар. политически елит отново не се окажат пацифисти…
