„Гледам и не вярвам на ушите си.“ Проф. Юлиан Вучков
Знаменитият каламбур на проф. Вучков може да бъде леко редактиран, за да отрази парадоксалното разминаване между света, какъвто е, и какъвто ни го представят някои коментатори, анализатори, социолози и политици. Актуализираната версия звучи приблизително така: „Следя медиите, но предпочитам да вярвам на очите и на джоба си.“
Казват, че на времето, в началото на 1918 г. австроунгарският император, притеснен от упадъка на духа на все по-зле воюващите му поданици, решил да ги ободри, като разпоредил да бъде съчинен нов химн на империята. Една от строфите в новия текст звучала приблизително така: „Всичко върви чудесно в тази велика страна“. Но само няколко месеца по-късно страната престанала да съществува, поради което и химнът загубил актуалност.
Нека не изпадаме в черногледство, но нашето положение леко напомня въпросния случай. Непрекъснато ни внушават, че всичко върви добре и ще върви отлично, но нашите сетива, колкото и ненадеждни да са понякога, ни казват друго. Примери – колкото искате.
Казваха ни, че инфлацията е под контрол,
поради което съвсем заслужено са ни приели в еврозоната. Оказа се, че е била под контрол до мига на вземане на съответното решение, след което побесня (може би от радост заради това епохално постижение). Според данни на НСИ за последния месец тя надхвърля почти двойно сакралните 3 процента, а като знаем традиционния неизлечим оптимизъм на нашата държавна статистика, вероятно положението е още по-зле.
Също така, от месеци властта твърди, че всички отговорни за контрола на цените органи са се сплотили в железен юмрук, който ще се стовари върху „разбойниците на пазара“. Уви, силните думи по най-парадоксален начин се разминават с вакханалията на поскъпването. Тук проблемът не е главно в това, че за два-три месеца управлението не може да обуздае мощни и дълбочинни процеси, набирали скорост с години, а във вредната привичка да се подменя нелицеприятната действителност с някакви напудрени измислици за нея. На всичко отгоре госпожата, която за кратко бе начело на Комисията за защита на потребителите, внезапно бе пренасочена да заеме поста на заместник-омбудсман, може би заради блестящите резултати на досегашната си позиция.
Връх на „потьомкинската“ подмяна на реалността
бе последното изследване на една известна социологическа агенция, изобразяващо причудлива динамика на обществените нагласи към въвеждането на еврото. Най-драстичното не е в това, че изследването е поръчано от Министерството на финансите, което пряко отговаря за проблематиката и следователно е заинтересувано от положителни новини, нито странното решение резултатите да бъдат представени на обществеността не другаде, а в Гранитната зала на Министерския съвет. Парадоксалното е, че социолозите ни рисуват картина, която напълно се разминава със здравия смисъл и с всекидневните ни наблюдения.
Излиза, че на фона на побеснелите цени, които в общественото съзнание пряко се свързват с решението за въвеждане на еврото (доколко това е вярно, е друг въпрос), хората са все по-положително настроени към първопричината (в техните очи) за нарастващите им проблеми. Подобни твърдения нямат логично обяснение, освен ако не приемем, че наблюдаваме някакъв особен стокхолмски синдром. Тези опити за
налагане на нереалистичен образ на действителността,
в която всички ние живеем, се връщат като бумеранг към неговите поръчители и изпълнители. Защото към този порочен похват се прибягва, когато властта не може (или не иска?) да се заеме с истинските проблеми на хората и дори не желае да говори за тях честно.
Но парадоксите на несъответствието между действително и изобразявано положение на нещата не се ограничават до вътрешния икономически и политически живот. След срещата между Путин и Тръмп в Аляска нашата европропагандна кохорта изпадна в ступор и се чудеше какво да говори. След това се посъвзе, но най-доброто, което роди чрез двама уж опитни коментатори, бе, че … Путин е „загубил войната срещу Европа“. Упоритият
отказ да се погледне действителността в очите
и да се направят верни изводи за формулирането на националния интерес и за възможните начини на неговото отстояване не е само наш проблем, това е агония на днешните европейски политически елити. Но при нас угодничеството към Брюксел, Лондон и Париж се материализира по възможно най-глупавия начин, което води до обратни резултати.
Само че живеем в третото десетилетие на XXI, а не на ХХ век. Много хора получават информация по различни канали, които, макар и заклеймявани като източници на „кремълска пропаганда“, представят много по-достоверна версия на действителните процеси и очакваните им резултати. Тъпото упорство да се подменя реалността с (глупаво) изопачена нейна картина е една от основните причини за
отвращението от политиците и недоверието към институциите.
Тук логично възниква въпросът защо се предприемат подобни обречени и в края на краищата самоубийствени за авторите им опити за манипулиране на обществото. В някои случаи може би става дума за идеологическа заслепеност, в други – за наивна убеденост, че нещата ще се оправят и губещата позиция ще се превърне в печеливша. Но по правило основното обяснение е много по-прозаично и отблъскващо – вкопчване в дребните (е, за някои не толкова дребни) ползи от придържането към „единствено правилната“ линия.
Нежеланието да се признае погрешността на политиката и да се поеме естествената и неизбежна отговорност за нея кара силните на деня да отлагат колкото е възможно неизбежната развръзка. Но всеки ден удължаване на погрешната политика струва все по-скъпо на българския народ, за което неизбежно един ден, рано или късно, ще трябва да се плаща.
