"Купувайте моята Абеномика", призова японският премиер Шиндзо Абе през 2013-а. И убеди света, че тривекторната му програма на "смела парична политика, гъвкава фискална политика и стратегия за растеж" ще трансформират икономиката на Япония.
Днес господин Абе е в оставка след повече от осем години начело на Страната на изгряващото слънце и е време за оценки: успя ли наистина неговата Абеномика?
Отговор на този въпрос дава Робин Хардинг – шеф на бюрото на "Файненшъл таймс" в Япония. И той с една дума е "НЕ".
Ключовата цел на Абеномиката е годишна инфлация от 2%, която и преди пандемията от COVID-19 никога не излезе над един процент. Което е провал.
Подобно на футболен отбор, който не е успял да спечели лигата обаче, неуспехът не означава непременно, че си неспособен, а просто – че не си достатъчно добър. Абеномиката има своите звездни мигове. А за света, борещ се с "японизацията" – хлъзгане към стагнация, дефлация и свръх ниски лихвени проценти – тя носи знакови поуки.
Първата е, че паричната политика работи.
Първоначалната "базука" от масивни покупки на активи от "Бенк ъф Джъпен" през 2013-а беше високо ефективна. Доходността на японските държавни облигации се понижи, борсовите индекси вървяха нагоре и, най-важното, японската валута се установи под 100 йени за един щ. долар – бонус за националната индустрия. Кредитирането нарасна и страната постигна рекордна заетост по време на управлението на Абе. И е почти невъзможно да се оспорва, че Япония би била по-добре с по-високи лихви и по-силна йена.
Втората поука – слабата икономика не може да се справи с увеличения на данъците.
Денят, в който Абеномиката претърпя неуспех, беше когато през лятото на 2014-а правителството повиши данъка върху потреблението от пет на осем процента. Мярката бе планирана от предишния кабинет, но Абе и председателят на "Бенк ъф Джъпен" – Харухико Курода – са отговорни за въвеждането й, потапяйки държавата в рецесия. По-нататъшното увеличение на данъка до 10% през миналата година даде същия резултат. Просто защото, ако са обещани стимули и се правят рестрикции, се случва провал. Това е накратко историята на Абеномиката.
Урок трети – доверието и репутацията са всичко.
В ранните дни на Абеномиката господин Курода обеща да постигне 2% годишна инфлация в рамките на две години. И не удържа на обещанието. След като потребителският налог доведе до рецесия, втората мащабна намеса на Курода през 2014-а – увеличението на обема на покупките на активи до 80 трлн. йени годишно – имаше по-слаб ефект. И до ден днешен магията не работи.
Всъщност, това не е единственият начин, по който Абеномиката подрони доверието в себе си. Например, Токио никога не повиши заплатите на заетите в публичния сектор в хармония с целевите 2% годишна инфлация. Което донякъде оправдава нежеланието на частния бранш да се вслуша в призивите на Абе да качи трудовите възнаграждения.
Четвъртата поука – не може да се разчита единствено на очакванията.
Господин Курода периодично разясняваше как би трябвало да работи политиката му и насърчаваше публичните очаквания за бъдещата инфлация. В действителност, това наистина се случи първоначално, преди рецесията през 2014-а да убие надеждите за реален инфлационен ръст. Инструмент, разчитащ на очаквания, никога не се съвместява с друг, който променя директно лихвените проценти.
Това има пряка връзка и с решението на Федералния резерв от миналата седмица да приеме усреднена целева инфлация, която да компенсира ниските инфлационни равнища в минали периоди с по-високи стойности в бъдеще. Щатските централни банкери със сигурност са отчели, че "Бенк ъф Джъпен" имаше "нагласи за инфлационен взрив" от 2016-а насам. Което не донесе нищо добро.
Петият урок на Абеномиката е, че стимулите не създават проблеми с публичния дълг, а ги решават.
От 1990-а японският дълг като процент от БВП нарастваше непреклонно с изключение на два периода. Първият – от 2005-а до 2007-а когато националното стопанство беше достатъчно силно, за да позволи на "Бенк ъф Джъпен" да повиши, доста неразумно, лихвените проценти. Вторият е 2013-2019-а, когато Абеномиката създаде достатъчно условия за увеличение на потребителския данък. Държавният сектор може да пести повече единствено ако частният спестява по-малко. Засилването на икономиката е предпоставка за затягане на фискалната политика.
Шестата поука са ограниченията на стратегията на растеж.
Може би най-честите критики към Абе в Япония са, че той никога не изпълни обещанията си за структурна реформа. Вярно е, че Абе не осъществи най-радикалните промени, като например – да премахне защитата на работниците на трудов договор. Той обаче либерализира японския пазар на електроенергия, отвори страната за китайски туристи, премахна селскостопанското лоби и подписа две огромни търговски споразумения.
По-голяма част от икономическия растеж обаче идва от приноса на повече хора, от по-добро образование, от акумулиране на капитал и най-важното – от новите технологии. Предвид застаряващото население на Япония, единствената "сигурна" реформа за стопански подем е имиграция в широки размери и Абе много разумно даде възможност на този избор да надхвърли чистата икономическа логика. Вероятно премиерът в оставка е допуснал грешка като е убеждавал, че има стратегия за съживяване на растежа. И тъй като такава на практика не е имало, то и проблемът не е в осъществяването й.
Къде е Япония в момента?
Предизвикателствата пред страната са по-големи от всякога. След провала на програмата за неограничени стимули, обществеността едва ли ще приеме друга. Но статуквото с инфлация далеч под целевите 2% годишно е симптом за хронична пропаст на търсенето, попълвана непълноценно с все по-галопиращ публичен дълг.
Една от опциите е да се чака, а централната банка да продължи да купува активи и да се надява на най-добрия възможен изход – базов подход на "Бенк ъф Джъпен" от 2016-а.
Алтернативата е още по-тясна координация на тези покупки с правителствените разходи. Това би била още една съпка към неизпробваната и потенциално рискована политика на "хеликоптерните пари". Но Япония има малко опции, за да осъществи надеждата, която господин Абе продаде навремето толкова успешно.
