След меката зима и „омекналите“ протестни реакции на обществото започна да се създава впечатление, че кабинетът и подкрепящото го парламентарно тюрлю мнозинство са „прескочили трапа“. Подобни оценки идват не само от среди и люде, безкористно заинтересовани правителството да поживее колкото може повече. Ръководената от Иван Костов Лаборатория за управление на рисковете (която едва ли може да бъде заподозряна в симпатии към управляващите) също стига до изводите, че е формирана нова, четворна управляваща коалиция (БСП, ДПС, „Атака“ плюс „България без цензура“), която е стабилизирала позициите на кабинета, че „управляващото мнозинство изглежда стабилно и мобилизирано зад правителството“ и вече открито декларира намерения за завършване на пълния си мандат.
Цитираният анализ не е публично достъпен в своята цялост, поради което не са известни аргументите, върху които се основават подобни изводи. Вероятно става думи за параметри, извлечени от политическото поведение на основните играчи, поради което основателно е използвана думата „изглежда“. Но
дали видимостта не подвежда?
Дали наистина това управление е превъзмогнало кризата и може да завърши без особени проблеми мандата си? И какви ще бъдат последиците?
Нека направя уговорката, че за съжаление в българската политика почти всичко изглежда възможно, най-вече заради токсичната концентрация на глупост, лакомия и чувство за безнаказаност сред политическата класа. Но това усещане за омнипотентност може да се окаже фатално подвеждащо, стига да обърнем внимание на базисните фактори, обуславящи стабилността на всяко правителство. В това отношение законите на политиката са също толкова неумолими, колкото и физическите закони. Падането от власт при определени обстоятелства е също така неизбежно, както и свободното падане на твърдо тяло.
У нас обикновено сгромолясването на правителства и парламенти се обяснява със силата на факторите, клатещи властта. Прокрадващите се намеци, че кабинетът може и да си изкара мандата, се аргументират главно с това, че „няма алтернатива“, или, по-точно, че
опозицията е беззъба
и комично (или трагично, зависи от гледната точка) безпомощна. Но това обстоятелство не бива да се надценява, да не говорим, че „официалната“ опозиция едва ли изразява основната част от тежненията на обществените среди, недоволни от управлението. Съотношението на силите понякога се мени много бързо – противниците на властта не изглеждаха кой знае колко страшни нито през декември 1996 г., нито през декември 2012-а. Но добре знаем какво се случи два месеца по-късно.
Има други, по-важни фактори, които тласкат ситуацията в страната към дестабилизация, а не към стабилност. Първо, всяко държавно управление има една основна задача – да решава приоритетните проблеми на обществото, като елиминира заплахи и оползотворява възможности. Правителство, което не само не решава най-важните съществуващи проблеми (демографска криза, бедност, регионални диспропоции), но и създава нови (енергетика, теглене на заеми), няма обективни предпоставки да се стабилизира. То неизбежно ще падне – ако не под организирания щурм на политическите си противници, то под стихийния натиск на обществото, притиснато от нерешените проблеми. Вярно е, проблемите могат да се замазват и отлагат, но не задълго. После демагогията, манипулациите и бягството от отговорност ще трябва да се плащат със солени лихви.
Вторият важен фактор е
състоянието на елитите
и базисните характеристики на отношенията във и между тях. От една страна, както неведнъж съм отбелязвал, елитите на прехода с последни усилия задържат позициите си, но вече са изхабени, непродуктивни, тотално неспособни да усетят заплахата от оставането на власт на всяка цена. Българските политици не са способни да разберат защо френският президент смени министър-председателя и половината правителство 24 часа след загубени местни избори, нито защо младият италиански премиер Ренци обяви като първи свой приоритет реформата на избирателната система и си даде само няколко месеца време да я направи необратима. Европейските политически елити, въпреки че също са в криза, не са загубили способността да разчитат и разбират предупредителните знаци от страна на обществото. Нашите смятат за въпрос на чест да игнорират демонстративно тези знаци. Има неща, които никога не бива да се правят. Има стъпки, които се предприемат далеч преди положението да стане неудържимо. Нашите велможи са чували за такива чудесии, но смятат, че не се отнасят до тях.
От друга страна, състоянието на българските политически елити съответства точна на класическото определение за „разединени елити“. Политическата ни класа е монолитна,
когато става дума за привилегии
и други облаги от властта, но не може да постигне и минимално съгласие относно необходимите стъпки, които биха й осигурили обществен ресурс за нещо повече от самоцелното оставане на власт.
Типична илюстрация е състоянието на „управляващото мнозинство“ днес, каквото и съдържание да влагаме в това определение. Първо, всяка от съставните му части мрази и презира останалите, включително и заради необходимостта да прави компромиси с тях заради оставането на власт. (Обърнете внимание на взаимните коментари и оценки от „депутати, пожелали да останат анонимни“.) Второ, всяка от съставните части е готова да предаде всяка от останалите и да се съюзи с всеки до неотдавна общ враг, ако види в това сигурна възможност да удовлетвори интересите си. Да не говорим, че всяка от съставните части е готова да се откаже от всеки тържествено поет пред обществото ангажимент за политика, удобно оправдавайки се с останалите съставни части на управляващата клика. Нищо трайно, за което са готови да направят истинска жертва, не ги свързва. Заради порциите власт те са готови да се сбият и дори да развалят достлука. Но не очаквайте да видите сред управляващите (впрочем и сред опозицията) сериозен спор или конфликт по принципен въпрос – неща, като принципи, ценности и други основни репери на политическата и идейната идентичност са отдавна изхвърлени като ненужен баласт при похода към властта и оставането в нея.
В сегашния си вид българската политическа класа е необратимо дестабилизирана – както и да комбинирате нейните съставки, получават се все нетрайни, непредвидими и непродуктивни съединения. Тази „летливост“ е ясна дори в относително спокойни времена, но достига критични стойности преди избори.
Тъй като всеки път изборите създават възможност за относително неконтролирано преразпределение на властовата конфигурация (въпросът е кой кого ще излъже), преди избори напрежението и нервността, както и готовността за всякакви подли номера нарастват. Всички врати се оставят отворени, всяка връзка е „топла“, няма невъзможна спогодба.
Накрая, най-важният фактор –
(не)доверието от страна на обществото
За да е стабилно едно управление, то трябва да е легитимно, за да е легитимно, трябва да се ползва с доверие. Да не говорим за такива „глезотии “ като уважение и (можете ли да повярвате!?) възхищение от личностите начело на държавата. Няма божествена сила, която да възкреси общественото доверие в тези елити – като общности и като персони. Огромното мнозинство от българите не е готово да им даде дори кратка отсрочка, дори минимален толеранс, абсолютно необходими за управление в трудни времена и пред лицето на тежки проблеми. Синдромът на политико-имунната недостатъчност е абсолютно нелечим.
В този смисъл изразените оптимистични прогнози от страна на управляващите и близки на тях относно завършването на целия мандат по-скоро приличат на констатацията на падналия от върха на небостъргач, който, прелитайки покрай осмия етаж, казал: „Дотук добре!“
Александър Маринов
