Александър Маринов
Ако приемем, че тридесетгодишният български преход е цяла галактика, чието начало за новото поколение се губи далеч във времето, един кратък пътеводител би бил полезен. Още по-полезно би било при неговото съставяне да използваме думите на тези, които са носили отговорност за управлението на държавата. Между другото, не е лошо да си припомняме от време на време как започнаха и как протичаха промените, защото късата памет за миналото е един от най-злите ни врагове. Както и илюзията, че държавната власт и политиката не заслужават вниманието ни.
На един от най-великите политици и военачалници на древна Гърция – Перикъл, приписват сентенцията "Това, че ти не се интересуваш от политика, не означава, че политиката не се интересува от теб." Мнозина подценяват мъдрото предупреждение и са убедени, че могат да правят житейските си планове така, сякаш политиката и политиците не съществуват. Уви, дори най-обикновените въпроси, които би трябвало да се поставят и решават на основата на здравия разум и елементарната почтеност, в определен момент ангажират вниманието и енергията на хората, обитаващи ареала на жълтите павета. Или, както пише великият Хашек, „войната вървеше добре и за двете страни, докато не се намеси генералният щаб“.
И тъй като политиката неизбежно се намесва в живота ни, истински важният въпрос е какво трябва да правим, за да е тази намеса разумна, компетентна и умерена. Поне доколкото зависи от нас.
Първото, макар и не единствено предизвикателство, е кого посочваме да ни управлява. За съжаление, връщайки се към началото на новата българска демокрация, установяваме, че съставът на народните избраници се подчинява на трудно обяснима негативна селекция – вместо все по-добри, идват все по-лоши. Във Великото Народно събрание същият този, български народ изпрати писателите Йордан Радичков, и Георги Мишев, поета Валери Петров, режисьора Вили Цанков и актьора Васил Михайлов, както и поне две дузини доказали се стопански ръководители. С течение на времето творческият капацитет на депутатите започна да стига само за бисери като "Бих искал да ви кажа, че никога през живота си не съм ваканцувал" или "Любимият ми композитор е Златю Бояджиев". Разбира се, не можем да пропуснем и творческото прозрение на Вежди Рашидов "Tpябвa дa ядeм тpи пъти нa дeн, нo ниe ядeм тpи пъти нa дeн, зa дa ce ycъвъpшeнcтвaмe".
Днес учудване и насмешка будят необяснимите празноти в общата култура и образованието на някои от политиците ни. Министър-председателят на страната смята, че и двете световни войни са започнали от Балканите, председателят на парламента праща столицата на Китай във Виетнам, а ръководителят на най-голямата парламентарна група призовава "да превъртим Рубикона", очевидно смятайки, че Гай Юлий Цезар си е играл с кубчето на Рубик.
Но това сме го виждали още в зората на нашата демокрация – почти едновременно с раждането на "БАНКЕРЪ" половин дузина български депутати обсъждаха съвсем сериозно положението в измислената държава Нубия. Един от тях, д-р Васил Михайлов, дори получи съответен прякор, след като разви пред чернокожия "репортер на Нубийската национална телевизия" смели идеи за дългосрочното развитие на българо-нубийските отношения.
Когато сме свръхкритични към хората, които изпращаме във властта, не бива да забравяме една от големите слабости на демокрацията – това е система, при която избираме не най-добрите, а себеподобните. Или, както споделя с ирония един американски политик от миналия век, имайки предид Джордж Буш-син: "Когато бях малко момче, ме учеха, че всеки човек може да стане президент; сега виждам, че това е вярно."
Забелязваме, че съзряването на нашата демократична политика е съпътствано от забележимо нарастване на самочувствието на политиците ни. За мнозина от тях с пълна сила важи култовата фраза "Ако съществува нещо по-важно от моето его, искам веднага да се залови и разстреля!" Далеч назад остана времето, когато можехме да доловим при нашите държавни мъже нотка на самокритика, да не говорим за онова незабравимо "Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер!", изречено през 1993 г. от Нейчо Неев, заместник министър-председател в правителството на проф. Любен Беров.
При някои – като Ахмед Доган, с неговото "Aз cъм инcтpyмeнтът във влacттa, ĸoйтo paзпpeдeля пopциитe в дъpжaвaтa" (гръмнало малко преди изборите през 2009 г.), макар и шокиращо, самочувствието отразява реалността. При други – отъркаш се в пошлостта – то остава в рамките на комичната неадекватност. Например "На прощаване" в изпълнение на Николай Бареков: "Сутринта казах на майка си: "Майко, обличам бялата риза и отивам на заколение, почерпи съседите. Вечерта – каквото сабя покаже." Откровението на бившия президент Плевнелиев по проблемите на прераждането пък е извън всякакви класации: "Πpeдишния път cъм ce poдил през 1730 г, няĸъдe в Иpлaндия. Πpoгpaмaтa дaдe, чe cъм бил жeнa, пacтиp. Πoнe нe cъм ce пpepaждaл чecтo."
Несъмнено се променя и политическото чувство за хумор, въпреки че този процес едва ли може да се определи като еволюция към повече изтънченост. За отбелязване е, че шегите и закачките на политиците ни винаги са носели някакъв еротично-епикурейски подтекст. В първите години на прехода блестяха бисерите на човека парламент Гиньо Ганев ("Сега идва господин Илко Ескенази с неговия великолепен член 22") и заядливото остроумие на депутата от БСП Филип Боков ("Вината поемаме само с мезетата"). По-късно щафетата бе поета от ново поколение политически щегаджии като Петър Курумбашев ("Аз не съм виждал Мая Манолова с камшик, поне не в пленарната зала") и Ивайло Московски ("Oбвинявaтe ни, чe cмe вoзeли лeĸи жeни и тopби c пapи. Bce пaĸ e пo-дoбpe дa вoзим лeĸи жeни c тeжĸи пopoци, oтĸoлĸoтo, ĸaĸтo пo вaшe вpeмe, ce вoзexa лeĸи мъжe c тeжĸи пopoци".)
Обноските на политическия ни елит са все по-чест повод за критики и обвинения в лош пример. Тук наистина картината едва ли е привлекателна, а всекидневните скандали в парламента трудно могат да бъдат определени като полезни в изграждането на политическа култура. Но не бива да забравяме, че това, което днес ни ядосва или ни разсмива, често е позабравено старо. Например забележителната фраза на Корнелия Нинова: "Господин Борисов, излезте навън да се разберем като мъже!", има своя първообраз в далечната 1992 година. Тогава Елисавета Миленова, народен представител от Коалиция за България, се обърна към председателя на Народното събрание Стефан Савов с думите "Господин Савов, излезте навън да ви шибна два шамара!"
Като истински слуги на народа нашите политици винаги са се стремели да покажат, че се отнасят към него с внимание и грижа. Но, както пише Марк Твен, "Политиците се интересуват от хората, но това невинаги е добродетел – бълхите също се интересуват от кучетата."
През 90-те години на миналия век народният трибун Жорж Ганчев остана в историята с призива "He мe глeдaй yмнo, бългapинo!" След това министър-председателят Симеон Сакскобургготски препоръча на българите "да си сменят чипа". Сергей Станишев, бившият премиер и председател на БСП, прояви грижата си за уязвимите групи със своеобразен черен хумор, обръщайки се към управляващите от ГЕРБ с репликата "Предвидили сте пари за хората с увреждания само до септември. Вие какво смятахте – че дотогава ще умрат всичките ли?"
В най-чист вид, както може да се предположи, обобщената рецепта за отношенията между политици и народ бе изведена от Бойко Борисов: "Мойте кучета са страхотни, но са точно като българите – трябва здраво да се държат." Нещо повече, най-дълго управлявалият премиер на демократична България предложи опита си на другите страни: "Всяка държава, която е закъсала и иска помощи, ако преведе пенсиите и заплатите такива, каквито са в България, веднага ще си оправи дефицита. Да направят пенсиите, каквито са в България, и след една-две години ще тръгнат нагоре." Както се казва, и ний сме дали нещо на света (освен кирилицата и киселото мляко).
Ако решим да завършим този кратък незлоблив политически пътепис на прехода с разсъждение за начина, по който нашите политици реагират на неудобни въпроси, отново можем да прибегнем до сентенция на Бойко Борисов: "Нямам коментар. Аз не съм го казвал официално и даже не си спомням да съм го казвал. И да съм го казал, това си е мое право."
