Абсурдно е няколко партии да изберат и подкрепят общо правителство и в същото време нито една от тях да не носи политическа отговорност за резултатите от неговата работа
„Следващият министър-председател на България ще се казва Мария Габриел“. Тъй рече пророкът Плевнелиев. Ако допуснем, че стане чудо и този човек наистина веднъж уцели развитието на политическите процеси – какво би станало?
В интерес на истината, шансовете за реализация на този хитър план на Бойко Борисов се менят не ежедневно, а ежечасно. Но дори преди да е ясно какво ще се получи, осезаемите резултати заваляха. Както можеше да се очаква, още при връчването на мандата от президента Румен Радев Габриел бе принудена да подаде оставка от поста си в Европейската комисия. Правителство начело с нея може и да не се излъчи, но България вече установи уникален рекорд – за пет години български комисар за втори път освобождава позицията, за да премине на друга работа. Предвид наближаващия край на мандата на Еврокомисията въобще не е ясно дали на мястото на Габриел ще бъде избран друг български представител.
Още по-силен ефект имаше (отново без значение дали ще има правителство) измисленият от Борисов гениален ход номинираната за премиер да направи ефектната заявка за отстраняване на главния прокурор. Тактически това бе обещаващ капан за опърничавите ПП/ДБ, но
стратегически се оказа фатална грешка.
Разяреният Гешев показа, че няма намерение да се предава и отмъщението му вероятно ще повлияе не само на усилията за съставяне на правителство, но и на цялостния по-нататъшен ход на политическите процеси.
На трето място, номинацията на Мария Габриел не повлия особено на двете малки партии, чието участие бе необходимо за реализацията на т.нар. План Б. Персоналните комплименти към кандидат-премиера не намериха продължение – броени часове по-късно БСП отхвърли вероятността да подкрепят правителство с мандата на ГЕРБ и така тази опция бе окончателно зачеркната. ПП/ДБ вече се произнесоха окончателно и по всичко личи, че те ще заложат на опит да реализират своя мандат.
И така, дотук негативите от плана на Борисов съществено превишават позитивите, при това шансовете за реализацията му вече клонят към нулата. Но все пак да разгледаме хипотезата, че едно „експертно“ (каквото и да значи това) правителство начело с Мария Габриел наистина получи подкрепата на парламента. Какво бихме могли да очакваме при подобен развой на събитията?
Нека отворим една скоба и уточним, че
тези разсъждения не са безпочвена спекулация.
През последните години твърде много политически начинания не получават достатъчно аналитично внимание само на основанието, че не са приключили успешно. Ами ако бяха постигнали целта си? Защо, например, не се питаме как би работил предложеният от ГЕРБ в миналото Народно събрание кабинет начело с професор Габровски? Какво щеше да последва, ако „Продължаваме промяната“ бяха намерили още пет депутата и бяха запазили властта през лятото на 2022 година? Подобен анализ е още по-необходим, като се има предвид вредната тенденция в българската политика да се използват необосновани или направо неверни аргументи в подкрепа на решения с потенциално значим ефект за обществото.
Да вземем за пример едно твърдение на номинираната за премиер Мария Габриел. Тя заяви, че – за разлика от коалиционното управление – подкрепата за предлаганото от нея „експертно“ правителство би позволило на всяка партия „да запази своята идентичност“. Подобна теза е логично продължение на продължителното словесно лавиране между термини като „коалиция“, „съвместно управление със споделена отговорност“ и дори екзотичното „служебно правителство, избрано от парламента“.
Същността на тази идея (чиято реализация би било забавно да проследим) е, че има начин няколко партии заедно да изберат и подкрепят общо правителство и в същото време нито една от тях да не носи политическа отговорност за резултатите от неговата работа. Нещо повече, тезата на Габриел (лансирана конкретно по повод позицията на БСП спрямо войната в Украйна) означава, че всяка подкрепяща правителството партия може да си избира с коя част от неговите действия да се идентифицира (респективно да носи отговорност) и с коя не.
Това, разбира се, е
абсурдно в теоретично и невъзможно в практическо отношение.
Всяко правителство трябва да има (или поне да заяви) своя философия и обща посока на действие, изразена най-ясно в програмата за управление, независимо дали тя е с хоризонт четири години или четири месеца. Всяка парламентарна партия предоставя подкрепа за тази цялостна философия, а не за предпочитани парчета от нея. По същата логика отговорност се носи за цялостната политика, а не само за харесваните нейни елементи. Няма как едновременно да искаш „смачкване“ на бюджетния дефицит до 3 на сто и да отричаш необходимостта от непопулярни (за различни групи от обществото) мерки в приходната и разходната част на бюджета. Не е възможно една от подкрепящите партии да „отговаря“ само за разходите, а друга само за приходите – както не е възможно Министерството на транспорта да се раздели на министерство на отиването и министерство на връщането.
Поради това всички внушения за някаква споделена отговорност при запазване на идентичността са в най-добрия случай наивни. Отговорността за управлението на държавата винаги е обща и споделена между излъчилите правителство, въпреки че в края на краищата някои по-ловки политици успяват да прехвърлят негативите от властта на по-наивните си „партньори“. В политиката, както и в любимия на Борисов белот,
важи правилото „кьорав карти не играе“.
Накрая, ясно е, че ходът с номинирането на Габриел не би издържал проверката на действителността, защото въпросната дама няма нито опит, нито характер, необходими за ръководството на изпълнителната власт в такива тежки условия като днешните. Навигирането в опасните води на брюкселската бюрокрация изисква определени способности, но те нямат нищо общо със способността да се носи бремето на личната лидерска отговорност, неизбежна при работата на министър-председателя, особено при тотален блокаж на партийно-политическата система.
Затова Мария Габриел може да е щастлива, че се отърва леко – само с напускането на комисарския пост около година преди приключването на мандата си. Можеше да бъде много по-неприятно.
