Вече повече от месец, след премиерата си на 21 април, филмът „Заветът“ на Гай Ричи намира своите зрители по цял свят.
В новия си филм режисьорът Гай Ричи е решил да се откъсне от забавните уреждания на сметки между яките лондонски момчета и да разкаже на верния си зрител една история, основана на реални събития. Става дума за спасяването на един боен другар от друг. Както често става в съвременния свят, за целта ще му трябва не само автомат, но и виза в задграничния паспорт.
Годината е 2018-а. Действието се развива в Лашкар Гах, Афганистан. Американски разузнавателен отряд попада в засада и влиза в бой с превъзхождащи го сили на врага – в резултат на това живи остават само тежко раненият сержант Джон Конли (Джейк Джилънхол) и местният преводач на американците Ахмед (Дар Салим). За да спаси живота на командира си, Ахмед трябва да извърши нещо невъзможно – буквално да изнесе на гръб ранения от зоната, която противникът контролира.
Върнал се в САЩ, Джон се опитва да върне дълга си на своя спасител. В същото време Ахмед и семейството му трябва да напуснат страната, където за главите им е обявена награда. Проблемът е, че бюрокрацията в лицето на мустакатия Джони Лий Милър, облечен във военна униформа, едва ли ще ускори издаването на документите за пътуването. Както често се случва не само в киното, но и в живота, нищо няма да се задвижи, докато Джон сам не се заеме с евакуацията, оставяйки жена си и децата си да се тревожат в уютната Калифорния.
Такъв е накратко простичкият сюжет на новия екшън на Гай Ричи – както обикновено брутален и мъжкарски, но лишен от обичайната за повечето филми на британеца постмодернистка ирония. В същото време той е неочаквано актуален за него – особено на фона на предишната шпионска бурлеска „Операция Фортуна”.
След драматичната евакуация през 2021 година на остатъците от американската армия от Кабул и идването на власт на талибаните никой в САЩ няма желание да се сеща за двадесетгодишната кампания в Афганистан. Но в настоящия момент, когато новините, почти изцяло, са съставени от сводки за боеве, погледът към киното за травмите от войната и неизбежните ѝ жертви е доста по-специален.
Важен за филма е и конфликтът на отделния човек с държавата – Левиатан, която той буквално храни с кръвта си. Всяка власт обича да се прикрива с човешките интереси, давайки безкрайни обещания и стремейки се с всички сили да избегне отговорността. През ноември 2001 година, след малко повече от два месеца от падането на кулите близнаци, в самото начало на военните действия срещу подкрепящите Осама бин Ладен талибани, в далечната азиатска страна бяха прехвърлени първите 1300 американски военнослужещи.
След десет години те бяха почти 100 000 души. В помощ на тази армия бяха наети 50 000 местни преводачи, на които правителството на САЩ обеща визи и възможност за заминаване на Америка. Приблизително такова е съдържанието на безстрастните надписи в началото на „Заветът”, което създава определени нагласи как да възприемаме случващото се. Удържà ли държавата на обещанието си? Отчасти.
Ричи представя на зрителите един частен случай от общата картина. Неговият герой дочаква документите си и полета, избавил него и близките му от сигурна смърт. Но колко други не са успели?
Оригиналното заглавие на филма – „Обетът” или „Заветът” звучи по-патетично от руския му вариант, например, който е „Преводачът” и изглежда доста по-подходящ, предвид фабулата. Той буквално споява в едно цяло прашната афганистанска земя и поезията на екзотичната война и воинското братство.
В това убийствено дело няма място за колониална киплинговска романтика. Ако искате поезия, по-добре препрочетете за пореден път афганистанския цикъл на Йосиф Бродски, където: „Камъните са легнали като втора войска” и „Небето се рони като мазилка от варосан таван”. Поради придобития през годините навик да говори за насилието с езика на комикса, Гай Ричи или е изгубил усет към романтиката, или, напротив, съзнателно избягва всяка проява на изтънченост – не му е до деликатност и полутонове, не му е до метафори.
Това се вижда в небрежната постановка на отделните картини, в пренебрежителното отношение към хореографията на престрелките, на която обикновено режисьорът обръщаше внимание. „Заветът”, от една страна, съществува във визуалните рамки, определени от документалните шедьоври за последната афганистанска война „Рестрепо” (2010) или „Армадило” (2010), а от друга, прилича на всеки друг съвременен филм за военни действия, далеч от западния свят.
Няма-няма, пък току ще се появи героичен долен ракурс à ла Рамбо и някак си героично ще се затръшка в епилептичен припадък светофилтърът на фотообектива, а враговете неизбежно ще се слеят в неразличима черно-кафява биомаса, за която не ти е жал. Ненапразно дори спасеният афганистанец няма фамилия.
А жена му няма и име. Какво се е случило с него? От кого и защо се крие? За какво отмъщава на талибаните, сражавайки се рамо до рамо с американците? За автора това не е важно. Името „Ахмед“ е достатъчно, а „Заветът” е преди всичко филм за правещия си равносметка бял човек, който, пренебрегнал всички грозящи го опасности, се връща в горещата точка, за да домъкне бремето си.
