В последния брой (69) на списание Banker Special имате възможност да научите за магичния чар на езерата в Италия от майстора на пътеписите Радослав Райков. Публикуваме го без съкращения.
Когато стане дума за италианските езера, първото, което изниква в съзнанието, са представите за величествена импозантност и ексклузивен лукс – удивителни замъци, пищни вили и великолепни градини – стилът бел епок, вграден не само в постройките, но и във времето, което сякаш не може да се откъсне от него. Именно той превръща района в любимо място на богатите и известните още в края на ХIХ век – тенденция, която се продължава и днес от новия европейския елит.
Говорим за дългата верига от милански дизайнери и холивудски звезди, сред които се откроява Джордж Клуни със своята вила за 7 млн. долара на езерото Комо. Може да му завиждате, но в бляскавия хотел Villa d’Este, където костюмът и вратовръзката са задължителни за вечеря, може да влезете и вие, дори само за да изядете един клубен сандвич срещу 23 евро.
Но пътуването до това изключително място не бива задължително да е скъпо – особено ако го посетите извън сезона и отседнете в малките, уютни, семейни хотели, за да се насладите на великата шесторка от езера – Маджоре, Лугано, Орта, Комо, Изео и Гарда. А всяко от тях налага свое настроение – ту весело, ту тъжно, ту загадъчно, ту светло, ту мрачно…От Маджоре до Гарда са само 160 км., но танцуващите по извивките на езерата обиколни пътища и главозамайващи планински проходи между тях увеличават времето двойно. Но в случая идеята не е да пристигнете бързо, а да се насладите на възхитителната природа дори и по време на пътуването от единия диамант в италианската короната до другия.
Ще тръгнем от Маджоре, което със своята светлосиня, спокойна вода и тънка като тюл мъгла, носеща се над него рано сутрин, изглеждат толкова деликатни, че веднага разбирате защо се е харесало толкова много на английските романтици и италианските композитори. Комбинацията от невинност в „сините очи“ на Маджоре и коварността на непроницаемата, пълзяща над него матова мъгла вдъхновяват поетите и събуждат романтичните чувства у влюбените двойки, който най-често избират това място за своя меден месец. В началото на пролетта и късната есен средната температура тук е около 20 градуса, идеална за разходка покрай езерото, в чийто пейзаж се преплитат едновременно някаква театрална превзетост и меланхолична унилост. Няма и намек за арогантното и непочтително крайбрежие, за нахалната, разюздана, ярка слънчева светлина. За духа на италианците това може да е голям недостатък. Те смятат езерата за твърде тъжни, за да си почиват на тях и многобройните им посетители са обикновено чужденци.
На Маджоре отседнахме в приятен хотел, заел северния му край, построен в средата на ХIХ в. като манастир, но преустроен за сегашните си функции още през 1902 година. След това посетихме изтънчения Изола Бела с неговото огромно бароково имение, преливащо от шедьоври на изкуството и внушителната му терасирана градина, изпълнена с изкуствени пещери и претрупани с орнаменти фонтани, обелиски и статуи.
Следващата ни спирка логично бе Лугано. Вероятно поради факта, че по-голямата му част се намира в Швейцария или защото околностите му са по-диви и слабо населени, Лугано е едно от най-спокойните и отморяващи европейски езера. Слънцето хвърля лека, прозирна светлина върху водите му, която едва се измъква от заледената прегръдка на швейцарските Алпи. Въздухът е студен, свеж, някак си ментовозелен, ухаещ на вятър и слънце.
Отбихме се до Стела д’Италия в Сан Мамете на хвърлей от швейцарската граница, където се отдадохме на разточителни закуски в бели беседки, целите обгърнати от розови храсти и увивни растения, озарени от синия блясък на водата и кротката усмивка на утрото.
Обичам места с атмосфера, а Лугано е точно такова. Зеленината, цветята, чистотата, хората… всичко тук ми действаше релаксиращо и отпускащо и едновременно с това – зареждащо; особено когато сутрин правехме по няколко дължини в хладните, ободряващи вълни на езерото, а после предприемахме многочасови обеди с дегустации на местни специалитети като особуко например.
От Сан Мамете до шумното и експанзивно Комо са само 20 км., където се насладихме на елегантната вила Карлота с нейния прелестен парк и възхитителния Беладжо. Вила Карлота притежава неокласическа симетрия и перфектност, вплетени в нея, пропорционални градини с лимонови и портокалови дръвчета, цъфнали рододендрони и азалии. От понтона срещу вилата в Тремецо се качихме на ферибота, който ни отведе на чудно пътешествие през Комо до божествения Беладжо.
Кацнал точно на върха на полуострова, който разделя Комо на две, градчето е с единия крак във водата, а с другия – на сушата. Разноцветните му къщи в пастелни тонове, малките, уютни тратории, огласяни от виковете sbrigati (побързай, действай!), лабиринта от стръмни, калдъръмени улички, бутиците на известни италиански фирми като „Гучи“ и „Версаче“, крайбрежните кафенета и ресторанти, всичко това превръща Беладжо в приказка, в една от най-неотразимите и омайни дестинации из италианските езера.
Новият ден донесе над забързания Комо и невероятното градче ясно небе и топло слънце, благославяйки сините дни с кротко щастие. Поехме по живописния път на юг към Чернобио, отклонявайки се до Foxtown. Това наистина е отчайващ мол на 4 нива в американски стил, но разполага със 130 магазина, предлагащи дизайнерски стоки на „Прада“, „Булгари“, „Армани“ и др. с големи намаления.
След като изпълнихме желанието на жените, продължихме на запад към Изео – доста по-скромен и въздържан от Комо. Архитектурата му от XII век изглежда доста по-непринудена откъдето и да било из италианските езера, но пък за сметка на това самото езеро е много по-отворено и планинските гледки с диадеми от сняг нахлуват без ограничение. Отседнахме в четиризвезден хотел, сгушен високо сред гористите хълмове. Картините, които се разкриваха от 19-те му стаи представляваха истински пир за очите и душата – средновековен гоблен, ушит със златни конци, особено вечер, когато слънцето потапяше цялото езеро в искрящожълто. На същото ниво бе и храната в унисон с гастрономичните традиции на Ломбардия, а виненият му лист блестеше със завидна колекция от топ етикети от близкия Франчакорта.
Но след Маджоре и Комо, сякаш най-известно остава езерото Гарда със своето живописно спа-градче Сирмионе, разположено в южния му край на върха на вдаден във водата нос. Той се гордее с горещите си минерални извори, известни със здравословните си и ободряващи свойства. Посещението им за няколко часа е част от специалните преживявания, които Сирмионе предлага, наред с достолепния си замък и красивата панорама към езерото. Тук настроението е не само по-туристическо, но и по-южняшко.
Гарда е единственото от италианските езера, над което не се носят тънки като воал северни мъгли – светлината е по-ярка, по-силна и кара всичко да изглежда свръхреално като изрязано от хартия. Бреговете сякаш са по-близо, отколкото са всъщност, сградите като че ли са осветени отвътре, а по крайезерната променада се чувства бриз, лек като дъха на котенце. Заради разположението си на тесен полуостров, Сирмионе е пешеходен град, което го превръща в разкошно място за безцелно скитане из улиците. Той напомня шахматна дъска с площадчета, скрити вътрешни дворове и сбутани проходи между тях. Кафенетата и ресторантите, заедно с магазините за сувенири и арт изделия са на всеки ъгъл.
Бяхме си запазили стаи в Гардоне Ривиера, точно срещу имението “Виториали дели Италиани” – вероятно една от най-големите атракции на Гарда. Някои да го определят като монументална цитадела, а други като фашистки лунапарк. Едно е сигурно – това впечатляващо място е заобиколено от същия ореол на скандала, както и неговия създател – всеизвестният италиански писател, политически деятел, военен герой, позьор, женкар и егоцентрик Габриеле д’Анунцио. Благодарение на популярността му и неговото несъгласие с фашисткото правителството на Италия, режимът направил всичко възможно да му угоди, за да го държи далеч от политическата сцена на Рим. През 1924 г. в имението е донесен самолетът, на който писателят летял над Виена по време на Първата Световна война, а след това докарали и крайцера “Пулия”, днес инсталиран на хълм в горичката зад къщата с нос, насочен към Адриатическо море, за да се отбележи авантюрата му в Далмация.
През 1919 г. заедно с около 300 поддръжници, той окупира Фиуме (днешна Риека, Хърватия), която пламенно вярва, че принадлежи на Италия заради многото италианци, които живеят там (всъщност повече от половината жители на града). Д’Анунцио обявява непризнатата от никого държава Карнаро и я управлява като диктатор по време на краткото й съществуване от 3 месеца, докато италианските военни не го принуждават да абдикира. Съгласно военните договорености на Кралство Сърбия с Антантата, Риека е обещана на Югославия.
Нашият хотел се поделяше между две сгради – бивша тратория и обширна, стилно реновирана постройка от XVII век. Двете собственички бяха обединили усилията си и едната предлагаше ексклузивно настаняване, а другата – местна кухня с регионален уклон, която изкушаваше с оригинални гурме интерпретации на класически за областта ястия като костур на скара, заек с червено вино и други.
Оставаше ни последното езеро – Орта и принадлежащият му град Орта Сан Джулио, където, пристигайки късно следобед, успяхме да намерим маса точно до водата в един от ресторантите, обточили централния площад Мота. Поръчахме си просеко и кампари, които се оказаха точно в последователността на цветовете, обагрили небето. Над нас се издигаше яката от избелели от слънцето, овехтели къщи, които именно придават онзи неуловим чар на цяла Италия. На кея, хубав капитан в снежнобяло поло и островърха фуражка дружелюбно бъбреше с две възрастни дами, издокарани с огромни шапки и перлени огърлици.
Нощта бавно настъпваше и тихото сияние на здрача насищаше пространството в гълъбовосиво, сливайки се с тюркоазените води на Орта, които примираха от щастие от нежната милувка на небето – така, както и ние кротко се любувахме на гледката около езерото, отразено в чашите ни.
