Както вчера, на 23 януари, стана ясно, британският филм “Зона на интерес” продължава в надпреварата за “Оскар” за чуждоезичен филм. Той се състезава и в още четири категории – за най-добър филм, за режисура, за звук и за адаптиран сценарий.
Първите коментари след появата на филма бяха, че новото творение на Джонатан Глейзър е доказателство, че някои режисьори имат нужда от творчески отпуск и не бива да бъдат пришпорвани да снимат все нови и нови заглавия.
Безспорно, ако се погледнат игралните му филми, британският режисьор Джонатан Глейзър не може да бъде описан като плодовит. През 2000 г. той снима “Секси звяр”, през 2004 г. – не толкова харесваната драма “Раждане”. Девет години по-късно – през 2013 г. прави “Под кожата”. Десетилетие по-късно – “Зона на интерес”. Вероятно мнозина ще си помислят, че Глейзър е доста мързелив, но в действителност той си има и други занимания – поне за хората над 40-годишна възраст той е известен с емблематичните си музикални видеоклипове, като започнем от Blur-as- Droogs за “The Universal”, минем през JK на Jamiroquai за “Virtual Insanity” и стигнем до Thom Yorke в “Karma Police” на Radiohead. Да не говорим, че една от най-популярните реклами на “Guinness”, е негова. Но когато реши да направи филм, Глейзър става сериозен.
Филмът “Зона на интерес”, на който той е и режисьор, и сценарист, на пръв поглед е обикновена, битова история. Трудолюбив семеен мъж получава нова длъжност в работата си, която ще го отведе далеч от дома, който той е създал със съпругата си и петте им деца. Жена му обаче, въпреки потенциалната вреда за връзката им, не желае да се мести. Но една подробност променя тона на филма драстично. Мъжът не е кой да е, а Рудолф Хьос – комендантът на Аушвиц, а къщата, към която съпругата му Хедвиг е толкова привързана, има обща бетонна градинска стена с лагера в окупирана Полша, в който са затворени 1.3 милиона души – предимно евреи – мъже, жени и деца, от които 1.1 милиона са методично убивани.
Заглавието на филма на Глейзър, който спечели голямата награда в Кан през 2023 година, идва от термина, използван от нацистите за описание на 15-те квадратни мили, охранявани от СС, около Аушвиц.
Това е и заглавието на романа на Мартин Еймис от 2014 г., чието действие отчасти се развива в измислената къща на Хьос, въпреки че сюжетите нямат голяма прилика. “Зона на интерес” е филм, който почти изцяло работи върху съпоставянето: изобразяването на ежедневния семеен живот в оградената със стена територия на семейство Хьос, която е “райската градина”, както казва майката на Хедвиг, в контраст с невидимите жестокости, които се случват от другата страна на стената.
Виждаме как прислужниците в кухнята, под ръководството на Хедвиг (Сандра Хюлер), сортират торба с женски дрехи, донесени им от лагера, където те вече няма да бъдат необходими. Виждаме и Рудолф (Кристиан Фридел), който пуши през нощта край открития басейн, а догарящата му цигара се прелива в пламъците, издигащи се от огромната кула на комина зад него.
Тук са и възторжените викове на играещите деца на Хьос, които се сливат с ехото от писъци, а е възможно и това да са изстрели, идващи от другия двор.
Визуално, благодарение на оператора Лукаш Жал, всичко е овладяно и контролирано. Камерата е неподвижна и на разстояние от главните герои, заради което не ни се налага да се идентифицираме твърде директно с тези банални чудовища. Всъщност, тъй като гледката ни е предимно от ъгъла или по коридора, ние по-често ги наблюдаваме от краищата на стаята, като техните мълчаливи еврейски слуги; предвид това, че ъгълът често е нисък и камерата създава дори усещане за приклякане или страх.
Но ако Глейзър ни позволява поне визуално да се дистанцираме от главните му герои, то от шума няма спасение.
Изкривеният, дисонантен саундтрак е дело на Мика Леви, а британският звукорежисьор Джони Бърн с право получи техническа награда в Кан за работата си, в която всяка обикновена, дори пасторална сцена, е прорязвана от нисък грохот на камиони, неуточнено тракане на машини или мъчителни викове.
Дори когато семейство Хьос напускат дома си, за да поплуват в близкото езеро, разходката им обратно през гората е пронизана от натрапчивите удари на кълвач по кухо дърво, който прогонва насекомите от скривалището им.
Семейство Хьос, пресъздадени сдържано от Хюлер и Фридел, сякаш не забелязват нищо. Но по-ужасяващото е, че след известно време и ние преставаме да го забелязваме. Да, има го това далечно дрънчене и неразбираеми викове, но все повече, с напредването на филма, ние се аклиматизираме и трябва да се напрягаме – със свиване на стомаха, за да го чуем.
Защо идеята за “Зоната на интерес” е ключова за разбирането на онова какво точно иска Глейзър от зрителите си. Вълнуват го въпросите къде са границите на нашите собствени “зони на интерес”? В кой момент настъпва безчувствеността и как може да ѝ се противопоставим?
Защото, разбира се, ние трябва да й се противопоставим. Глейзър постига идеята за необходимостта от противопоставяне с внезапни, стряскащи намеси: изненадващ екстремно близък план на вътрешността на далия, преливаща в червено; негативна черно-бяла серия на момиче, което крие ябълки в купчина пръст за затворниците, които скоро ще копаят в нея; реални кадри с чистачи в Аушвиц, какъвто е днес лагерът – туристическа атракция; и внезапен дълбок, гърлен звук, като оригване на отвратен бог.
Понякога намесата е брутална. В една от сцените Рудолф се обажда на Сандра от пищно парти, за да й разкаже развълнувано как не може да се концентрира, защото си представя как би могъл да обгази всички в стаята. По-късно, когато филмът преминава в пълно черно и на екрана няма нищо, което да отвлича вниманието ви, осъзнавате, особено ако сте в киносалон, че се намирате в стая, пълна с хора, но на тъмно. Това е дълбоко, дълбоко тревожно преживяване и в този момент сетивата ви са напълно нащрек.
“Зона на интерес” е брилянтно замислен, тревожно разчупен и със сигурност ще занимава мислите ви дълго след края му. И мнозина кинокритици се обзалагат, че поне две статуетки са му сигурни.
