По отправено от български районен съдия преюдициално питане Съдът на Европейския съюз отхвърли българската съдебна практика за връчване на заповед за изпълнение срещу длъжници. Съдът в Люксембург е сезиран от съдия от Софийски районен съд във връзка с разглеждано от него дело по иск на столичната “Топлофикация” срещу длъжник за неплатено парно в размер на 700 лв. Оказва се, че въпреки постановеното в тази насока Тълкувателно решение № 4/2014 г. на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд е налице разнобой в съдебната практика.
В тълкувателното решение се прие, че при издадена заповед за изпълнение по чл. 411 от Гражданския процесуален кодекс срещу длъжник, който няма постоянен адрес в България, тя подлежи на служебно обезсилване. Ако длъжникът има постоянен адрес, но не и обичайно местопребиваване у нас, заповедта се счита за редовно връчена чрез предаване на близък или чрез залепване на уведомление.
Целта на тази уредба е да бъде преодоляно укриване от плащането на задълженията, тъй като съгласно Закона за гражданската регистрация постоянният адрес на българските граждани е винаги у нас. Но пък в ГПК беше въведена забрана за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжник, който няма обичайно местопребиваване в България.
Оттам и разнопосочната съдебна практика, част от която приема че обичайното местопребиваване е фактическата връзка на едно лице с територията на съответната държава и най-близо до това определение е „настоящият адрес“. Т.е. след като някой няма настоящ адрес в България, срещу него не може да бъде издадена заповед за изпълнение. Други съдии приемат обратното съгласно тълкуването на ВКС, с което Съдът на ЕС не е съгласен.
Съгласно решението му по преюдициалното питане Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела не допуска национална правна уредба, съгласно която се счита, че гражданите на държава членка, пребиваващи в друга държава членка, имат местоживеене на адрес, който винаги е регистриран в първата държава членка.
Регламентът трябва да се тълкува и в смисъл, че “не допуска национална правна уредба, както е тълкувана в националната съдебна практика, да предоставя на съд на държава членка компетентността да издава заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че към датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, е имал местоживеене на територията на друга държава членка”.
Посочено е и как следва да се действа при издаване на заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че има местоживеене на територията на друга държава членка – националният съд “да се обърне към компетентните органи и да използва средствата, предоставени от тази друга държава членка, за да установи адреса на длъжника с цел връчване на заповедта за изпълнение”. Което ще затрудни сериозно кредиторите и съда в полза на длъжниците.
