Близо една четвърт от наложените у нас присъди лишаване от свобода не се изпълняват, защото осъдените изчезват. Няма шега – тази бомба хвърли официално на брифинг заместник-министърът на правосъдието Илия Ангелов. Шокиращата статистика, представена по повод на бягството на осъдения окончателно на доживотен затвор Илиян Тодорв вижда бял свят за пръв път. Защото институциите старателно са я укривали. А тя е само част от веригата инструменти, осигуряващи безнаказаността в държавата – ялови полицейски действия, избягване на наказателна отговорност в прокуратурата и съда, редуциране и облекчаване на присъдите в местата за лишаване от свобода. Всичко става уж по правилата на НПК и по Закона за изпълнение на наказанията, но всъщност – в разрез с тях. Просто няма нещо и някой, който да се опъне на човешкия фактор у нас.
Илиян Тодоров беше осъден за двойно убийство, което по една случайност не се оказа тройно. Но това е същественото в случая. Битовата трагедия, отнела два човешки живота, е без значение след влизането на присъдата в сила. Тя трябва да се изпълнява, независимо дали с нея е санкционирано битово, финансово, данъчно, или корупционно престъпление.
Заради мълчанието на съдебните власти мислехме, че случаите на изчезнали на прага на затвора престъпници са по-скоро изключение. А те били просто част от правилата – писани и неписани.
И заместник-министърът Ангелов демонстрира що за заместник-министър е с твърдението, че 77% изпълнени присъди били всъщност един висок процент на изпълнение. Да, можело да се търси промяна в закона или в практиката на съда и прокуратурата, защото тя била различна в отделните градове, но правосъдното министерство не било институцията, която трябва да каже това. Дали заместник-министърът на правосъдието е чувал, че ролята на ведомството е да бъде първенец в законодателната дейност, реагирайки на всяко изкривяване, не знаем. В случая то не просто не е реагирало, а направо е укривало фактите.
Ето и подробности от статистиката. В сила са влезли 4180 присъди лишаване от свобода за една година. От тях се изпълняват 3255. Простата сметка показва, че 925 души са материализирали несъгласието си с присъдите, като не са се явили в затвора. Както каза Илия Ангелов, причините са същите, както за неизпълнението на присъдата срещу Тодоров – човекът е изчезнал. Усетил, че е стигнал твърде далеч, заместник-министърът опита да върне топката с твърдението, че повечето бегълци все някога били залавяни и присъдата им – изпълнена. Точна бройка или поне процент обаче не спомена, което не е случайно. За всяко изпълнение на наказание тече давност. И всеки, който хукне да се спасява в чужбина, гони абсолютната. Тя е най-продължителна при доживотния затвор – 30 години. Независимо дали е със, или без право на замяна. Какво по-мотивиращо за осъдения да духне извън страната, по възможност в държави, които не са длъжни да го върнат, ако бъде открит.
Както обикновено, и сега виновни няма. Заместник-министърът Ангелов казва, че служителите от съдебната охрана направили всичко необходимо да приведат присъдата на Тодоров в изпълнение. Търсили го на три адреса в три града. Но след дъжд – качулка. Родителите на осъдения им казали, че не са го виждали от една година – откакто Софийският апелативен съд е произнесъл осъдителната си присъда. Столичният апартамент на семейството се оказал продаден. В крайна сметка съдебните охранители върнали преписката по издирването на Тодоров на МВР, понеже ведомството има оперативно-издирвателни функции. Но и МВР нямало никаква вина за изчезването на осъдения, даже ако е успял да напусне страната, въпреки забраната за това. Знаете как се напуска страната, само с лична карта, коментира Илия Ангелов. А когато медиите го попитаха защо се налага забрана за напускане, ако няма кой да я изпълнява, той поясни дълбокомислено: Точно за да се ограничат права.
Е, сега Тодоров е с крайно ограничени права. Но ако е отишъл, където трябва, не го ловят никакви забрани. Обявен е за национално издирване, ще го търсят с европейска заповед за арест и чрез Интерпол. И пак ще твърдят, че е направено всичко по закон. А юристи и не юристи задават прости въпроси. Като например какво са направили МВР и прокуратурата в годината преди Върховния касационен съд да потвърди присъдата на долната инстанция. За 7-дневния срок след това, в който присъдата трябва да бъде приведена в изпълнение – ясно. Търсили осъдения, но него никакъв го няма. Никой ли обаче не е допускал, че присъдата може да бъде потвърдена, или поне намалена? Да не би всички да са залагали, че подсъдимият ще бъде оправдан, понеже баща му Венцислав Тодоров е едно от знаковите лица на БСП в Перник? Или са предусещали, че беглецът ще направи видеообръщение към главния прокурор Сотир Цацаров, в което ще твърди, че е видял истинския убиец по време на клането? Дали пък вече не става дума за възобновяване на делото по искане на главния прокурор като условие по тайна сделка?
Друг въпрос: при 77-процентна успеваемост раздават ли се коледни бонуси? Те не се ли полагат за свръхуспехи извън обичайните, за които се полага заплата? И не трябва ли самата заплата на прокурорите и полицаите да бъде приведена в съответствие с успеваемостта? Колкото и да шмекеруват с абсурдни стъкмистики, истината не могат да замажат. Само през 2009-а – годината, в която е извършено коментираното престъпление, по давност са прекратени 70 000 дела. През 2010 г. те скачат на 81 000, след което ударното прекратяване довежда все пак до спад. През 2011 г. са прекратени около 27 000 дела, но през 2012 г. броят им тръгва отново нагоре – близо 30 хиляди. А само за първите шест месеца на 2013 г. прокуратурата е прекратила 26 000 дела заради изтеклата давност по тях.
Всичко това също беше старателно укривано, докато бившият главен прокурор Борис Велчев не прояви откровеност в началото на мандата си през 2006 г. с признанието, че към този момент в прокуратурата са се натрупупали 700 000 дела с изтекъл давностен срок. А доскорошният заместник главен прокурор Бойко Найденов заяви, малко преди да си подаде оставката, че броят им е нараснал на 900 000! Не разбрахме само общият брой ли има предвид, или приспада прекратените в последните години? Ако е така, числото става зашеметяващо – 1 600 000 престъпления, чиито извършители остават ненаказани.
И реалната статистика е под знака на четвъртинките. От всички извършени престъпления разкриват не повече от една четвърт. По една четвърт от тях биват повдигнати обвинения. При по-малко от една четвърт от тези обвинения се стига до осъдителни и ефективни присъди лишаване от свобода. И накрая от тази четвъртинка отпада една четвърт престъпници, които духват точно преди да ги поканят в затвора. В резултат жертвите на неразкритите и разкритите престъпления пият една студена вода, престъпниците отварят шампанското, а магистратите си взимат бонусите.
Хората питат обаче и друго – участват ли прокуратурата и МВР в престъпен сговор срещу правосъдието, който включва наред с всичко друго и извеждане на престъпници от държавата? Какво пречеше на тези ведомства да хвърлят по едно око на имотните (и евентуално на фирмените) дела на семейство Тодорови в очакване на развръзката на делото? Та кой не знае, че внезапната разпродажба на имоти в този период е червена лампа, сочеща намеренията на един или друг подсъдим? Става въпрос за публични данни в имотния регистър. А ако парите от продажбата са преведени по банков път, финансовите институции са длъжни да декларират преводите над определен размер поне по два закона. Всичко това се прави не заради едната гола гимнастика, а именно за нуждите на органи като МВР и прокуратурата, които са ударните звена срещу престъпността.
В крайна сметка нарицателното Братя Избегалеви е само производно на нарицателното Прикриватура. При това дупнишките босове изчезнаха, за да не лежат петгодишните си присъди, които реално щяха да бъдат сведени наполовина и щяха да ги прекарат като ВИП-затворници. Да не говорим, че Галеви се явяваха до последно на съдебните заседания. А както НПК, така и практиката на Европейския съд за правата на човека в Страсбург задължават съдиите да съобразяват мярката за неотклонение на подсъдимите с тяхното поведение по време на целия процес. И тогава виновни нямаше. Първо, експремиерът Бойко Борисов поиска законодателна промяна, според която в момента, в който съдията удари с чука и даде осъдителната присъда – идва съдебната полиция, слага белезниците и откарва в затвора. После бившият правосъден министър Диана Ковачева се ослуша, преди да прехвърли топката към Върховния касационен съд.
И той реши проблема с тълкувателно решение, което… не реши нищо. Оказа се, че законова забрана подсъдимите да бъдат арестувани по всяко време всъщност няма. Според ВКС налагането на ефективно наказание лишаване от свобода не може да бъде основание за изменение на мярката за неотклонение в по-тежка, защото ако това е била целта на законодателя, той щеше да го регламентира изрично. Съдът обяви, че е изградил своята практика по проблема, давайки свобода на съдиите да преценяват цялостното поведение на подсъдимите и едва тогава да решават дали има опасност да се укрият. Цитирана беше и практиката на Евросъда в Страсбург – да се прави самостоятелна преценка за всеки подсъдим, а не да се задържат подсъдими на общо основание. И тук идваме до същността – проблемът е в преценките. За съдии и прокурори като нашите те са, както знаем, независими и по вътрешно убеждение. Кой както иска да го разбира!
