Темата за парите в съдебната власт, особено на фона на дебатите около предстоящо внасяне на държавния бюджет в парламента, винаги е излизала на дневен ред – и то с основание! Заплати и бонуси, на които всеки би завидял. Основният аргумент за техните размери е, че високите възнаграждения в системата са гарант за независимостта на третата власт и я предпазват от стихийното бедствие – корупцията.
Но е очевиден един парадокс – колкото повече се вдигат заплатите в съдебната
система, толкова по-бързо се топи доверието към нея. България е на първо място в Европейския съюз по ниво на разходи за правосъдие като дял от брутния вътрешен
продукт и в същото време според последните данни от тазгодишния индекс на върховенството на закона страната ни се нарежда на 61 място сред 143 държави в света. Според други оценки, направени в доклада на Европейската комисия за върховенството на закона за 2025 г., едва 27% от сблъскалите се с българската съдебна система, смятат, че тя е независима.
Възниква въпросът – в условията на пазарна икономика струва ли си цената, която плащаме за крайния продукт, произведен от съдебната власт? Тук стигаме до един сериозен спор – дали правосъдието е услуга или право. Каквато и страна да се вземе в него, всеки ще държи на справедливост, прозрачност и бързина. Но ще ги получи ли?
Отговорът на този въпрос някак-си остава на заден план. Особено тези дни, когато висшият административен орган на съдебната власт в България – Висшият съдебен съвет зае защитна позиция по темата колко големи възнаграждения получават членовете му – 18 000 лева или 24 000 лева. В отговора на Пленума на ВСС до Би Ти Ви след участието на разбунилия духовете журналист Слави Ангелов в предаването “120 минути”, така и не стана ясно колко всъщност е размерът на заплатите.
Отваряйки имуществените декларации на членовете на ВСС за последния отчетен период, става ясно, че техните годишни данъчни основи от трудови доходи са около 250-260 000 лева или някъде по средата – между 18 000 и 24 000 лева.
Но като оставим настрана числата, да припомним защото ВСС ни е важен – той е сравнително нов орган, създаден през 1991 г., воден от философията на
Монтескьо, че “власт, власт възпира”. В съдебната власт всичко зависи от него – от избирането на тримата големи (главен прокурор, председателите на ВАС и ВКС) до изготвянето на проект за бюджета на съдебната власт.
Подобни органи съществуват във всички европейски държави, обединени в Европейската мрежа на съдебните съвети. Но за разлика от европейските ВСС в българския имат квота на Народното събрание, която, според колегите от ЕС, е излишна. Най-малкото няма как да има деполитизирани кадри, които се избират от
политизиран орган. Но явно за момента друг по-добър модел не е измислен!
И като говорим за измисляне – логично е, когато човек има проблем със скоростта на изпълнение на една задача, да си наеме помощници.
Според анализ на Института за пазарна икономика България има и най-високо съотношение на заплатите на съдебните и прокурорските помощници на първоинстанционно ниво спрямо средната брутна заплата в страната. Ще каже някой – “голяма работа”! Имат нужда от съдебни помощници – назначават. Лошото е, че няма лимит на броя на помощниците и така изведнъж, както няма щат – се разкрива такъв за синчето или щерката на някой високопоставен кадровик.
По данни на ИПИ за 2021 г. (оттогава е най-скорошното изследване по темата) в България на 100 000 души се падат 32.1 съдии (при средно за ЕС – 24.1); 95 души съдебна администрация (средно за ЕС – 59); 22.3 прокурора (средно за ЕС – 10.8) и 42.2 администрация на прокуратурата (средно за ЕС – 14.7). И българските граждани плащат за това разхищение, сякаш са приели, че това е цената на правораздавателната ни (не)зависимост.
