Казват, че някои видове птици оглушавали по време на любовния си период. По-точно преставали да чуват всякакви звуци извън тези, издавани от екземплярите от другия пол. За политиците това със сигурност е периодът на тежко влюбване във властта и на прякото консумиране на тази любов. Не са малко примерите на хора, иначе (преди да се качат на клона на властта и след като паднат от него) разумни и способни да чуват и обсъждат различни становища, които претърпяват изумителна промяна по време на своето властване. Те изведнъж престават да слушат и да гледат, във всяко възражение виждат нечия корист, а във всяка критика – зла умисъл. Ако въобще наддават ухо за нещо, това е единствено за позивните на любовните, т.е. политическите съперници. Най-добра (отново!) илюстрация ни предложи премиерът Борисов, който при посещението си в Германия се оплака, че по-богатите държави от ЕС не ни стимулират да бъдем финансово дисциплинирани и че последиците от тази прилежност го поставяли в затруднение какво да отговаря на опозицията.
Има тежко недоразумение (меко казано) в това болезнено да се интересуваш какво говори опозицията и да си готов на момента да се включиш на живо в поредното телевизионно предаване, а в същото време да оставаш глух и безмълвен
пред житейските несгоди
и съвършено обяснимото негодувание на народа си.
Всъщност политическата опозиция на теория би трябвало да бъде говорител и защитник на управляваните, но у нас тя отдавна е изкопала пропаст между себе си и милионите обикновени хора. Не само защото отлично се възползва от властта, за да брани материалните си интереси, а преди всичко защото чака да дойде на власт, за да прави същото, което днес отрича и критикува яростно.
Обикновено тази политическа глухота (или силно деформираната избирателна чуваемост) се оправдават с липсата на алтернатива на налаганите управленски решения. Логиката е колкото проста, толкова и погрешна – защо да хабим време и емоции, за да обсъждаме недостатъците на нещо, което единствено възможно към момента. Този начин на мислене е порочен, както се казва, и по същество, и по процедура. Защото, от една страна, консултациите с експертите и със заинтересованите страни винаги могат да доведат (и обикновено водят) до намиране на по-добри решения. А, от друга страна, самият факт и акт на диалога създават благоприятен климат за доверие и участие от страна на хората, чието действие, или бездействие, ще бъде решаващо за успеха или провала на управленското решение. В целия цивилизован свят това отдавна е разбрано и се прилага като основополагащ елемент на т.нар. добро управление, само у нас продължава упоритото придържане към любимия израз на старшината на ротата
Когато говориш с мен, ще мълчиш!
Всекидневно сме свидетели (но и потърпевши) на властови решения, които бодат очите със своите необмисленост и неефективност. Желанието на всяка цена да наложиш волята си, дори и да си напълно некомпетентен по въпроса, който решаваш, се среща навсякъде, но у нас към днешна дата това е придобило характер на пандемия. Представители на правителството, законодателната власт, местните администрации се надпреварват да твърдят неверни неща, които ни представят за научни открития и едва ли не революционни реформи. Ето само един пример.
В желанието си да се отърве от разходите за неизползвани отпуски правителството реши да ореже полагащия се на държавните служители отпуск за ненормирано работно време. Разбира се, причината за натрупаните неползвани отпуски съвсем не е в законово гарантирания допълнителен отпуск, но това е отделен въпрос. Проблемът е другаде, излиза пред обществеността една световно неизвестна госпожа и от висините на поста си на заместник-председател на парламентарна комисия оповестява епохално откритие: държавните служители и работещите на трудови договори (най-вече в частния сектор) били неравнопоставени от гледна точка на полагащите се отпуски и тази несправедливост трябвало да бъде коригирана. И добавя още един зашеметяващ (с неистинността си) аргумент: така било в развитите страни, където нямало прехвърляне на отпуските от една година за следващите.
Разбира се, в развитите страни
съвсем не е така
Вярно е, че отпуски не се прехвърлят, но не защото е забранено да се прехвърлят, а защото е немислимо да не позволиш на един работник или служител да си ползва полагащата се отпуска. В нашата администрация причината е друга – една част от служителите, които вършат цялата важна работа, просто не ги пускат да си починат, защото ръководителите им са толкова некадърни, а работата – толкова зле организирана, че без тях всичко ще рухне.
И няма как да е иначе, защото българската държавна служба, независимо и въпреки законите, продължава да се кадрува от същите политици и бе наводнена от тях с разнообразни политически назначенци, протежета, близки до сърцето, съселяни, роднини и прочие сбирщина, общото между чиито представители е, че не могат да свършат работа за пет пари. Затова администрацията ни се напълни с тридесетгодишни министри и двадесет и пет годишни заместник-министри и директори на дирекции, които не могат да заведат група деца за сладолед, без да ги изпогубят, камо ли да планират и организират професионално работата на държавата.
Затова едни работят, а други почиват по 365 дни в годината, а само че вторите са изключително дисциплинирани при ползването на отпуските.
Но има нещо още по-важно, което не разбира въпросната госпожа и другите като нея, попаднали кой знае как в парламента. Държавният служител е различен и трябва да бъде различен от работещите по друг тип правоотношения. Той носи друга отговорност, защото работи за публичния интерес, а не за нечия (включително своя) печалба. Всеки добър професионалист извън държавната служба има правото да работи на колкото места и договора може, поиска или го поискат. Държавният служител е професионално моногамен – той е обречен на един-единствен работодател – държавата. Затова в страни като Франция и Япония го наричат не чиновник, а
пазител на държавността
а във всяка развита държава е компенсиран подобаващо – със стабилитет (да не те уволнява по свое усмотрение всеки нов политически началник), с изгодна пенсионна схема, с повече време за почивка, и най-вече – с признание и уважение. Държавите с истинска държавност отдавна са разбрали, че поради ниското заплащане и тежката и отговорна работа е много трудно да привлечеш и задържиш на държавна служба способни, мотивирани и почтени хора и затова трябва те да бъдат поставени на по-особен статут, а не да бъдат изравнявани. Но къде ти у нас разбиране за това – нали трябва да си прочел нещо по въпроса, а ако не си прочел, поне да чуеш мнението на хора, които са чели и писали. Това обаче изглежда като недопустимо унижение за облечените във власт, които, изглежда, смятат, че знаят и могат всичко и няма нужда да питат.
Ако погледнем другата страна на уравнението – ценността на способността на управляващите да
слушат, чуват и водят диалог
картината е още по-потискаща.
Тези умения (или техни ерзац заместители) избликват единствено когато другите аргументи бъдат поднесени с езика на уличния протест. Другото мнение остава нечуто и незачетено, докато не се превърне в знаме на щурмуващите от другата страна на барикадата. Няма по-добър пример от развитието на конфликта около проучванията и добива на шистов газ. Изолираните разумни мнения и възражения на природозащитници, експерти и обществено ангажирани личности бяха надменно игнорирани, докато не се надигна политическа вълна от протести, в която започнаха да се включват и местните органи за самоуправление.
Дори след като общественото недоволство принуди управляващите да направят завой на 180 градуса, нотката на неглижиране и надменност остана…
Същото се случва постоянно, по най-различни поводи, общото между които е, че управляващите у нас все си мислят, че могат да фаворизират определени корпоративни интерес във вреда на публичното благо, без дори да си направят труда да се аргументират. Само че нещата все по-бързо и решително се променят. Колкото и да се говори за безалтернативност, такава има само от гледна точка на стерилността на днешния политически елит. Истинската алтернатива се ражда извън него и именно затова е истинска, а не пореден шедьовър на генномодифицираните продукти на българското политическо инженерство. Тя засега може да не изглежда като избистрена политическа алтернатива, но много скоро ще бъде поставен за решаване на основния въпрос – за изгонването на търговците от храма на демокрацията. Защото необходимата ни алтернативност не е просто смяна на втръсналите или доказано несъстоятелни персони. Тя е преди всичко в утвърждаването като най-важно правило на способността да се управлява на основата не на задкулисни съглашения, а на диалога с обществото, разбирането и зачитането на легитимните интереси на днешните и утрешните поколения българи.
Александър Маринов
