Както повелява традицията, в съботата преди Страстната седмица православните християни отбелязват Лазаровден. Той е първият от трите големи празника, свързани с чудото на възкресението, следван от Цветница и Великден. Днес повод да почерпят имат всички, които носят името Лазар, Лазарка или Лазарин.
Църквата посвещава този ден на Лазар, когото Иисус Христос възкресил на четвъртия ден след погребението му. Според Библията на този ден Исус отива в дома на своя приятел Лазар и разбира, че от няколко дни е мъртъв. Божият син моли сестрите на покойния да му покажат пещерата, в която е погребано тялото. Заставайки пред входа й, Исус извиква: "Лазаре, излез навън" и миг по късно се появява неговият приятел жив – възкръснал от мъртвите.
Именно това чудо кара и най-скептичните жители на Йерусалим да повярват в божествената сила на Христос, но едновременно с това му навлича ненавистта на еврейските първосвещеници. На този ден те вземат решение при първа възможност да го уловят и предадат за екзекуция, което им се отдава съвсем скоро. Средновековните писания пък гласят, че Лазар живял още 30 години в строг пост и въздържание и бил провъзгласен за първи епископ на град Китион на остров Кипър.
От друга страна в народните вярвания християнското възкресение се преплита с възраждането на природата за нов живот. Това е и причината Лазаровден да е празник на събуждащите се гори, ниви и пасбищата. По традиция се откъсват върбовите клонки, с които трябва да се окичат вратите на следващия ден (неделя) – Цветница.
Народът нарича празника "Лазар", "Лазарица" или "Лазарова събота". В празничния календар той има подвижна дата, защото винаги е точно седмица преди Велика събота. Характеризира се с няколко особено интересни и старинни по своя произход момински обичая – лазаруване, кумичене и боенек.
На самия Лазаровден рано сутринта, пременени в нови и чисти момински носии, закичени с венци и свежи китки по главите, лазарките тръгват на групи по махалата да обикалят селските домове. Основен обред е лазаруването – обичай с любовно-женитбен характер. В него участват девойки над 16 години, наречени лазарки или лазарици. В обреда липсват елементи на тайнственост. Момите обикалят полето и къщите, играят и пеят песни за любов и жените, за плодородие, здраве и семейно благополучие.
Според традицията броят на участничките не може да бъде по-малък от 14 – някои от тях пеят по домовете, други пеят по пътищата и нивите, а трети шетат и пеят. От пеещите по къщите първата се нарича "предница", втората е "средница" (тя събира парите), а крайната – "задница". От "шеталиците", "танчерица" е тази, която води танца на хорото. Останалите моми, които придружават лазарките, се наричат "другарки".
На самия ден преди изгрев лазарките се събират рано на уреченото място и запяват. След изпяването на песента те тръгват по махалите. Преди да влязат в двора пеят песен, след като са вече в двора пеят друга песен. Домакинята ги посреща с решето с пшеница, взема няколко шепи жито и ги хвърля върху лазариците. Те повдигат скутите си, за да съберат повече жито. След това го поставят с дясната ръка в джоба на саята, отнасят го вкъщи и го прибират в хамбара с жито.
Лазарките пеят песни за всеки член от семейството. Домакинът ги дарява с пари. В много от къщите канят лазариците най-често с хляб, праз, лук и сол, поставени на маса или трикрак стол в двора. Дават им плодове. В къщите, където има пчели, слагат на месал една паница с мед, друга с вода, в която е сложено яйце. На трапезата се слага и погача.
