На 9 август преди десет години френската "БНП Париба" забрани на инвеститорите да теглят средства от фондовете, направили вложения в ипотеки с ниско качество и висок риск, като се обоснова с "напълно изчерпана ликвидност". С това се сложи началото на световната финансова криза, тръгнала от американския пазар на облигации с ниско качество и висок риск.
Няколко знакови събития предрекоха за надвисналата беда, но ако се съди по реакциите на засегнатите лица, малцина са извлекли поука от "знаците на икономиката":
– През юли 2006-а цените на жилища в Щатите достигат върховите си стойности.
– През февруари 2007-а "Ейч Ес Би Си" огласява загуби, свързани с бизнеса си с ипотеки с ниско качество.
– На 2 април 2007-а кредитната компания "Ню сенчъри", отпускаща заеми с висок риск, обявява фалит.
– През юли 2007-а два хеджингови фонда на американската "Беър Стърнс" изпадат в ликвидна криза.
Днес финансовите институции до голяма степен са се възстановили от последвалата тежка рецесия, но кризата промени облика на икономиките и на пазарите, а ефектът й върху политиката и върху обществото продължава да се усеща.
Спасителните акции, предприети от различните правителства за ликвидиране на последствията от финансовия срив, се измерват със стотици милиарди долари, а за установяването на финалния им размер ще са необходими години. МВФ направи някои бързи сметки през 2015-а за допълнителния дълг, емитиран от отделните държави като съотношение спрямо техния БВП и за възстановените "порции" от него към края на 2014-а. Заключенията бяха повече от шокиращи.
Единствената държава, успяла да компенсира изцяло данъкоплатците си за подкрепата, която са оказали на финансовия си сектор, се оказват САЩ. Тогавашният президент Барак Обама обявява гордо: "Върнахме си всеки цент, използван за спасението на банките".
Германия е успяла да си върне не повече от 7%
от емитираните допълнителни заеми на стойност 15% от БВП, за да ликвидира последствията от кризата върху финансовия си сектор. А италианският "Кориере делла сера" пише в своя публикация: "Всички страни членки на ЕС на практика отърваваха германската банкова система от кредитния риск". В същия тон е и коментарът на Йенс Зондергаарт от "Номура" за процесите в Испания: "Спасението на испанските банки в действителност е избавление за германските".
Холандия "хвърля" близо 18% от своя БВП
в подкрепа на финансовия си сектор, но към края на 2014-а е успяла да си върне около 15% от похарченото.
Гърция и Ирландия, които са емитирали най-големи количества допълнителен дълг, за да се справят с кризата, съответно в размер на 35% и 38% от своя БВП, са възстановили по не повече от 5% и едва ли ще успеят да компенсират напълно данъкоплатците си. Нещо повече, бъдещите поколения ще трябва да плащат с години по-високите публични задължения.
Въпреки че става дума за космически суми, досега за виновни в криминални престъпления са признати само дребни риби – 324 лица, сред които банкери от общински банки, ипотечни кредитори, брокери на недвижими имоти и строители (по данни на щатската правна агенция Sigtarр).
И нито един висш ръководител от Уолстрийт.
Официалните власти в САЩ обясняват този феномен с липса на доказателства, а не на спестени усилия, което в никакъв случай не успява да потуши обществения гняв.
За разлика от Вашингтон,
Исландия е хвърлила в затвора
трима главни изпълнителни директори на три свои водещи банки и 23-ма други банкери (според исландската осведомителна агенция RUV).
Великобритания пък откри през юни първия криминален процес срещу бившия шеф на "Барклейз" – Джон Варли, и срещу трима други изпълнителни директори на банката.
Наложените глоби на обвинените за "приноса" им за финансовата криза банки, рейтингови агенции и други институции са в размер на 150.1 млрд. щ. долара.
От тях 89.1 млрд. долара са внесени за извънсъдебно уреждане на обвиненията, че тези юридически субекти са подвели купувачите при продажбите на гарантираните с ипотеки ценни книжа. Но внасянето на обвинения, свързани с кризата, продължава, така че тази сума се очаква да набъбне.
Най-много 56 млрд. щ. долара е платила "Бенк ъф Америка"
за да уреди отношенията си с щатските и федералните регулатори и с щатското министерство на правосъдието. В тази сума влиза и похарченото за покриване на собствените й ипотечни продажби, а също и за поглъщането на ипотечния кредитор "Кънтриуайд" и на брокера "Мерил Линч".
На второ място по разходи е щатската група "Джей Пи Моргън Чейз" с 27 млрд. долара, която се съгласи да купи "Беър Стърнс" и "Уошингтън мючуъл".
Срещу малко над 10 млрд. долара за всяка от двете институции се "откупуват" "Ситигруп" и "Роял бенк ъф Скотлънд". А почти по 10 млрд. долара са платили "Дойче Банк" и "Уелс Фарго".
Всеобщо учудване будят оплакванията на играчи от Уолстрийт и от лондонското Сити, че кризата е безпрецедентна и е било невъзможно тя да бъде предвидена, преди да избухне през лятото на 2007-а. Тези твърдения са по-скоро плоски оправдания, а не липса на професионализъм, коментират пък различни анализатори, защото спекулативните балони са вкоренени дълбоко в човешката природа, съществуват от столетия и са добре изучени.
Най-известният в историята балон се е "раздул"
в Холандия преди почти четиристотин години. "Виновници" за него са прочутите и изключително редки кървавочервени лалета, чиято цена през февруари 1637-а достига 10 хил. гулдена – достатъчни за покупката на модерна къща на каналите в Амстердам по онова време. Тази стойност е близо 20 пъти по-висока от нивата на търговия преди и след пика.
Общите елементи, които характеризират всеки спекулативен балон, са:
– нова и атрактивна технология, която трудно се оценява в краткосрочен план, а дългосрочната й оценка е непредвидима и несигурна;
– висока пазарна ликвидност, която да позволява бърза покупко-продажба на акции и на други ценни книжа;
– наличие на евтини кредити за плащания по сделките.
Новото в колапса от 2007-2008-а
е, че той всъщност е първата по рода си истинска световна финансова криза. Заниженият капиталов контрол, компютризираната търговия и огромните суми, които инвестиционните фирми влагат за сметка на следвоенното поколение в Щатите, създават "супербалон" по думите на прочутия спекулант Джордж Сорос.
Капиталите се движат по света и навсякъде по пътя си създават излишъци. След пробива в NASDAQ парите потичат към щатските строителни компании, след това – към акциите на китайските фирми и на дружествата от другите развиващи се пазари. Следват суровият петрол и другите борсови стоки, преди всички пазари да колабират заедно в края на 2008-а.
Финансистите пък са имали кристалноясни предупредителни сигнали за
"перверзната" корелация между различните пазари
а също свързала суровини, валути, акции и облигации и пресякла всички географски граници.
Може би най-точното обяснение на случилото се преди десет години дава икономическият коментатор на "Файненшъл таймс" Мартин Сандбу в публикацията си "От Ленин до "Лиймън" – големите лъжи". В нея той прави паралел между Октомврийската революция от 1917-а и финансовата криза от 2007-а.
Освен че и двете събития са от огромно значение и дават отражение върху развитието на целия свят в тълкуванията им, той открива и множество неистини.
Сандбу отдава провала на комунизма
на два типа лъжи
Първата е привляклата милиони неосъществена мечта за общество на равенството, солидарността и самоутвърждаването в името на колективни цели.
Втората е заложена в икономическата система, основана на централизираното планиране и на държавния контрол върху средствата за производство, който да не допуска прахосването на ресурси и масова безработица, водещи до периодични рецесии.
След като моделът, родил вица "Вие твърдите, че ни плащате, а ние – че работим", се проваля, на преден план излиза теорията на заклетия привърженик на либералната демокрация и свободния пазар Фридрих фон Хайек, че гъвкавите пазарни цени носят много повече информация от централизирания планов механизъм. Но идва и тежкото разочарование от световната финансова криза, която подкопава твърденията, че западният финансов капитализъм е най-добрият начин за организиране на икономиката.
Според Сандбу ценовият механизъм, на който залага Хайек, не е погрешен, но е непълен. Защото пазарните цени на стоките и услугите са наистина много по-мощен информационен механизъм от централизирания план.
Но кризата показва, че
това не се отнася за цените на активите
Именно това е голямата лъжа на капитализма – че пазарните оценки на финансовите и на другите активи отразяват точно реалната им икономическа стойност. И случилото се преди десет години е суровото доказателство, че финансовите претенции, натрупани в годините на подем, не могат да бъдат удовлетворени напълно с бъдещото стопанско производство. Казано по друг начин – богатството, което хората смятат, че са натрупали, на практика не съществува. И когато повечето от тях осъзнаят горчивата истина, системата се проваля, а дезориентацията и недоверието се настаняват и на пазарите, и в политиката. А младото поколение се чувства излъгано от обещанията на пазарния либерализъм.
Сандбу вижда
две поуки от двете велики дати
чиито кръгли годишнини (сто от Октомврийската революция в Русия и десет от световната криза (2008 г.) се празнуват тази година.
Първата е, че социалните системи не могат да живеят в заблуждение дълги години. И че най-спокойни са онези общества, които знаят истината за себе си.
Пазарният либерализъм е в опасност, защото финансовата му система е позволила да вярваме в лъжи и не е взела под внимание неоспоримите загуби.
Днес популисти и отляво, и отдясно мечтаят носталгично за смесена икономика. Сандбу също признава, че те са прави! И че състезанието между планирането и свободата трябва да се реши в полза на микс от двете системи. Той обаче посочва, че най-важният урок от тази борба е честността – която и да била социална и икономическа система трябва да е не просто справедлива, а да е истинска. За което популистите със сигурност нямат достатъчна квалификация.
