В рамките на първата годишна конференция на Съвета за икономически анализи на България, която се проведе на 26 и 27 юни в Софийския университет „Климент Охридски“, Даниел Димитров от Централната банка на Нидерландия представи нестандартна разработка за оценка на системния риск в европейския банков сектор чрез кредитния портфейл. За модела, изграден съвместно с колегата му Сведер ван Винберген, се ползва богат набор от данни за кредитните застрахователни контракти CDS. Целта е да се преодолее основното предизвикателство при оценката и наблюдението на възникването на системни рискове: регулаторите не могат да използват пазарната оценка на ценните книжа на институция, която е частна или държавна. Докато моделът на двамата сътрудници на Нидерландската централна банка покрива рисковете от публично търгуваните кредитори, частните институции и кооперативните банки и разширява подхода, разчитащ на информация единствено от борсовия пазар. Той отчита и намиращите се в съотношение загуби между институциите и може да се прилага за банковия свят, където се откриват несъответствия между капиталовата адекватност на субектите, внасящи най-голям системен риск в сравнение с по-малко значимите от системна гледна точка банки от европейския пейзаж. Това има сериозни последици за дебата за провеждане на благоразумна политика на макроикономическо равнище по-скоро в европейски отколкото в национален план.
Каноничният подход за измерването на различните аспекти на системния риск във финансовия сектор разчита на корелацията между доходността на акциите за оценка на взаимните връзки между банковите загуби над потенциалния им размер за определен период от време (VaR). В много европейски държави обаче този подход се възпрепятства от наличието на държавни и/или кооперативни банки. За да заобиколят проблема авторите на изследването разчитат на контрактите CDS, а не на доходността на акциите, за да извлекат изискваната информация от ковариантна структура (бел. ред. – степента, в която две случайни променливи се променят в тандем).
Използвани са данни за 27 европейски банки, около една трета от които не са публично търгувани, и е разработен подход за оценка на заемите с цел измерване на системния риск и идентифициране и класиране на системните играчи. Този подход е подходящ винаги когато някоя институция с потенциално системно значение не се търгува публично на фондовите борси. Анализът потвърждава, че финансовите институции трябва да се наблюдават в контекста на други играчи от финансовия сектор.
Системните връзки възникват чрез различни канали. Един от директните източници на системна нестабилност произтича от структурата на мрежите, чрез които банките работят на междубанковия пазар. Системни зависимости могат да се появят и индиректно заради често срещаното подлагане на институциите на едни и същи източници на риск: от страна на пасивите (когато източниците на финансиране са сходни) или от страна на активите (когато портфейлите на институциите са сходни или са в корелация). Поради това моделът на авторите на изследването не изисква специален поглед върху причинителите на системните загуби, а идентифицира потенциала за сериозно съвместно бедствие, базирано на взаимните връзки между търгуваните на пазара кредитни застраховки. От него става ясно, че проследяването на финансовия риск на институция в изолация от рисковете на партньорите й и на системата като цяло може да доведе до подвеждащо подреждане на важните за системата финансови институции.
Какво представляват контрактите CDS и защо се използват?
CDS по същество е застрахователен контракт, който се търгува на извънбанковия пазар и в който купувачът се съгласява да прави регулярни плащания на продавача под формата на лихвен спред (бел. ред. – годишната сума за срока на договора като процент от номинала на договора). В замяна, продалият застраховката поема ангажимент да компенсира получателя в случай на фалит на съответната институция.
Множество черти на пазара на CDS го правят атрактивен източник на информация за рисковете, които засягат финансовия сектор.
На първо място, той е по-ликвиден и има по-малко търговски търкания в сравнение с кредитите, които се търгуват директно чрез пазара на корпоративни облигации. От гледна точка на предаването на информация спредовете на CDS са водещи за пазарите на корпоративни кредити, особено в периодите на дистрес и са предпочитани пред оценките на кредитните агенции. Съществуват и данни, че те дори могат да са водещи и за пазарите на акции, особено при разкриването на отрицателни кредитни новини. Причината е, че за разлика от конвенционалните пазари на активи, пазарът на CDS по дефиниция е съставен от вътрешни хора. Ликвидността и прозрачността му пък нараснаха значително през последните години след финансовата криза от 2008-2009-а в резултат на засилената регулация чрез рамката EMIR в Европа (за регулиране на европейската пазарна инфраструктура) и Закона „Дод-Франк“ в Съединените щати. За справяне с проблемите на системния риск бе въведен и централен клиринг с по-стриктна стандартизация на контрактите, а прозрачността беше подобрена с въвеждането на задължения за отчетност на партньорите. На второ място, цените на CDS се определят при стандартизирани условия и не трябва да тръгват от определена стойност или да се интерполират както доходността на облигациите.
Налице са и негативни страни, касаещи цените на кредитните застраховки.
На първо място, CDS лихвите оценяват и риска от фалит на продавача на контракта, а не само на застрахования субект. Размерът на тази допълнителна премия обаче е пренебрежимо малък от икономическа гледна точка и с въведения клиринг на финансовите производни, търгувани на извънборсовия пазар вероятно ще продължи да намалява. На второ място, контрактите не са толкова ликвидни колкото публично търгуваните акции и това увеличава опасенията, че CDS спредовете могат да надценяват риска от фалит.
Като приложение на модела авторите изучават степента, в която капитализацията на европейските банки съответства на приноса им към системния риск в рамките на еврозоната, а не, както повеляват сегашните указания на рамката – на национално равнище.
От което следва изключително показателната констатация, че най-големите институции на европейския терен като размер на активите и риск са по-слабо капитализирани от по-малките институции, включително като капиталови буфери и актуални коефицианти на капиталова адекватност. Този извод би трябвало да се вземе предвид в политическия дебат за системната устойчивост на индивидуалните банки в еврозоната и за адекватността на сегашните капиталови изисквания.
Димитров и ван Винберген заключават, че като цяло са налице силни аргументи в полза на вкарването на базирани на пазара оценки на системния риск, подобни на техните, в процеса на провеждане на банковата политика. Подходът, описан в тяхната разработка, прави това възможно дори в присъствието на държавни или кооперативни банки, които нямат пазарна регистрация. На първо място, подобни измерители са начин за сверяване на класирането на институциите, базирано на указанията на Европейския банков орган, използващо единствено регулаторни данни. Всяко разминаване в подреждането по двата подхода повдига важни въпроси, отговорите на които могат да подобрят съществено регулаторния подход към оценката на системния риск.
В резюме, правилната оценка на системния риск е изключително важна за ефикасното регулиране на финансовата система. Допълнителните капиталови разходи са цената, която трябва да поемат институциите, генериращи системни външни рискове, поради което идентифицирането им е крайно наложително.
