Тъй като в изборната вечер и след това се изсипа порой от квалификации на изборните резултати, би било полезно да внесем малко яснота и умереност, най-вече като изхождаме от фактите и поуките от близкото минало. Колкото и да впечатлява развръзката, тя не е нито уникална, нито необяснима. Както е известно, често хората виждат само това, което искат да видят.
И така, нека започнем с известните
твърди факти, изясняващи картината на отминалите избори.
Факт първи: основата за определяне на избирателната активност. Избирателните списъци за тези избори включваха 6 575 151 души – хората, които имат постоянен адрес в България. Това е значението на израза „постоянно пребиваващи в страната“. Активността в проценти може да се изчислява единствено на основата на този брой, всякакви други пресмятания са напълно произволни и необосновани.
Факт втори: действителната активност на изборите. До момента ЦИК още не е оповестила официални данни за гласувалите в края на изборния ден, но за сметка на това публикува броя и процента на действителните гласове, дадени за партиите и коалициите. Сумирането им показва, че подадените действителни гласове са 3 294 870, което се равнява точно на 50% от имащите право да гласуват избиратели. Възниква въпросът: как да оценим тази петдесетпроцентова активност и дали тя представлява някакво извънредно явление? Нека припомним, че посоченото число попада на горната граница на прогнозите, давани от социологическите агенции – от началото на 2026 г. повечето социолози предвиждаха активност от 3,1-3,2 млн. гласували (но при пълна каша на приписваните съответни проценти – от 49 до 64).
Както е известно, истината се проявява в сравнението:
на последните избори през октомври 2024 г. са гласували 2 570 629 души (активност 38,94%); за последните пет години най-висока активност е била наблюдавана през април 2021 г. – 3 334 283 гласували (активност 50,61%). Така, ако сравняваме активността на отминалите избори с тази през октомври 2024 г., има ръст от около 725 хил. действителни гласа, или 12% от избирателите. Това е доста по-висока активност в сравнение с изборите след юли 2021 г., но практически същата, както на изборите през април 2021 г. и по-ниска спрямо март 2017 г. (3 682 000 гласували или 54%).
Иначе казано, дали има „вълна“ или „цунами“ от активност, зависи от субективните представи при използването на тези метафори. От гледна точка на прочита на обективните факти, не се е случило нещо екстраординарно, или по-точно изненадата е била обусловена от погрешни представи и очаквания на повечето автори на анализи и прогнози.
Факт трети: резултатът на победителя. „Прогресивна България“ получи почти 1 445 000 гласа, или 44,6% от действителните гласове. Това наистина е огромно постижение в сравнение с резултатите на победителите на парламентарни избори от април 2021 до октомври 2024 г. (максимум от около 673 000 гласа), но не особено по-високо от резултата на ГЕРБ през март 2017 г. (1 147 000 гласа с 33,5%). Ако обаче се върнем по-назад във времето, ще видим, че победите с такива внушителни измерения не са били рядкост у нас. През 2009 г. при гласували 4 226 000 избиратели (60,2% активност) ГЕРБ спечели с около 1 679 000 гласа. През 2001 г. при активност 4 568 000 души (67%) НДСВ победи с 1 953 000 гласа (42,7%). През 1997 г. при активност 4 291 000 души (62,4%) коалицията ОДС спечели с 2 234 000 гласа (52,2%). През 1994 г. при активност 5 264 000 гласували (75,3%) БСП победи с 2 258 000 гласа (около 42%).
Доколкото можем да правим някакви аналогии с днешната ситуация, всички посочени изборни победи (с изключение на БСП през 1994 г.) бяха спечелени от
партии с изявени, доминиращи, макар и твърде различни по стил лидери
(Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов). Ако търсим някакво сравнение, пряко валидно за Румен Радев, днешните резултати на „Прогресивна България“ почти съвпадат с получените от Радев на двата тура на президентските избори през 2021 г. (първи тур 1 322 000 гласа, втори тур 1 540 000 гласа), макар и при чувствително по-ниска избирателна активност (2 687 000 или 40,5% на първи тур и 2 311 000 или 34,8% на втори тур). От гледна точка на вероятната структура на избирателите на „Прогресивна България“ има видимо съвпадение със структурата на гласувалите за Радев на втория тур през 2021 година.
Както виждаме, един по-внимателен анализ на предисторията и текущата ситуация около изборите на 19 април би трябвало да допусне победа на Радев с подобни измерения. Но постигнатите резултати се възприемат като изненада, дори като шок от някои политици и анализатори. Въпросът е: защо този резултат изненада мнозина? Има няколко вероятни обяснения, ако се абстрахираме от умишленото представяне на нереалистични прогнози, по правило във вреда на Радев.
Първо. Слабостите в интерпретациите на социологическите агенции, които макар да предвиждаха убедителна победа на Радев, не успяха или не посмяха да предвидят вероятните параметри на количествените измерения на тази победа. В частност, никоя не успя да предвиди точните мащаби на
активизиране на хората, които не бяха гласували от 2021 г. насам.
Изглеждат правдоподобни преценките, че около половината, а може би и 60% от гласувалите за Радев са именно такива избиратели. Това означава, че в изборния процес са се включили около една трета от трайно негласуващите през последните 5 години, но потенциално политически активни българи, които никой не е изучил подробно, но вероятно възлизат на не по-малко от 3 милиона души.
Разликите между предизборните изследвания, екзитполовете и реалните резултати са значителни, което показва, че в обществото протичат процеси, които не могат да бъдат уловени адекватно от настоящите методи на изследване. Това поставя важна задача пред анализаторите и изследователите – да разберат какви нагласи и мотивации стоят зад поведението на избирателите.
Второ. Победата на Радев се възприе като изненадващо смазваща преди всичко заради провала и грешките на конкурентите му. „Прогресивна България“ взе своето, но ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“ получиха много по-малко от очакваното. Каква е
причината за повсеместното надценяване на другите политически сили
е тема за отделен анализ, но без съмнение те допуснаха различни грешки, които в една или друга степен наляха гориво във финалната фаза на кампанията на Радев. Атакувайки го от различни посоки, те на практика даваха положителни аргументи да се гласува за бившия президент, които той самият не можеше или не искаше да използва в пълен мащаб. Например, Костадинов го нападаше като прозападен, а ПП-ДБ – като проруски, а в резултат за немалко избиратели истината се видя някъде по средата. Особен гаф бе истерията от кадрите на Радев с Путин в последните дни на кампанията, която изглежда обезсили съмненията в „натовския генерал“.
Трето. Подвеждащото впечатление, че „няма кампания“, което се дължи на подценяваната дълбока промяна в начина на ефективна политическа комуникация. Въпреки че наличието на структури и поддържането на жива връзка с хората има значение, в съвременните условия една зашеметяваща, светкавична кампания може да се реализира чрез социалните мрежи. Друг е въпросът, че през Фейсбук и ТикТок можеш да спечелиш избори, но това не е достатъчно, за да управляваш добре и да останеш на власт.
Четвърто. Подценяването на степента на отхвърляне, дори да кажем – ненавист към статуквото и най-вече на материализирането на тази емоция в поведението на стотици хиляди хора, от които се очакваше да псуват пред телевизора, но не и да излязат да гласуват. Това е мощна енергия, но не бива да се забравя, че все пак е
наказателна енергия, която лесно може да се пренасочи
при поредното разочарование.
Най-трудното – и за политици, и за анализатори – обаче не свършва, а започва едва сега. Изборите за 52-рото Народно събрание ще останат в историята не толкова с числата от изборните протоколи, колкото с ефектите, които тези резултати ще произведат в политическия и цялостния обществен живот на страната. Както вече бе очертано, победата на Радев не е изключителна по своите измерения и има аналози през последните 20 години, но разликата е, че още преди да се случи, изграденият образ на бившия президент бе натоварен с огромни очаквания и надежди. Но обществената памет е къса, включително относно разочарованията, настъпвали неизбежно след подобен взрив на надеждите. Това е много важно обстоятелство, предвид сигурния изглед страната да бъде управлявана от еднопартийно правителство, което ще разполага с монолитно парламентарно мнозинство.
Наред с предимствата на сигурната подкрепа, това означава, че
управляващите няма да могат да се оправдават с коалиционни компромиси
и ще носят пълната отговорност за провежданата политика. Новото управление ще се изправи пред сериозни вътрешни и външни предизвикателства, а общественото недоволство може да нарасне бързо, ако не бъдат постигнати осезаеми резултати. Но това едва ли ще върне в играта ГЕРБ и ПП-ДБ – разочарованите избиратели по-скоро ще се насочат към вече изявили се нови политически формации.
Ключов фактор за успеха на победителите ще бъде не само лидерството на Радев, но и качеството на екипа, който ще поеме основните функции в законодателната и изпълнителната власт. До този момент не е ясен отговорът на ключовия въпрос за кадровото обезпечаване на властта. Колкото и да е популярен, един човек не може да управлява сам. Необходим е широк кръг от подготвени и компетентни хора, които да могат да вземат решения и да носят отговорност.
