Г-н Вешим, тези дни чух израза: " Обездемократихме се". Повод за този извод било разчистването на палатките на протестиращите около парламента. Как смятате, има ли я у нас демокрацията, или не?
– Идва ми наум една епиграма от варненския автор Турхан Расиев: "Погледнато формално – всичко е нормално, погледнато нормално – всичко е формално."
Епиграмата се отнасяше за една друга действителност, но е в сила и днес, при днешната ни демокрация. Наистина формално погледнато, всичко ни е наред – и институциите ни демократично избрани, и разделение на властите си имаме, и свободни медии… Ама наужким… Зад всичко това прозира нашенско лицемерие – едни за пред Брюксел, други за у нас си… Управниците ни продължават да гяволеят на дребно, затова и сме на европейската опашка.
Колко пъти ни обръщаха внимание например за състоянието на нашето правосъдие? Колко доклада ни написаха? И какво се промени? Какво реформирахме? Правим се на не чули-не видели-не разбрали…
Ами медиите? Когато пропадаме надолу по свобода на словото и вече сме на стотното място, какво правим, за да изплуваме нагоре? Всички у нас знаят за монопола в медиите – монопол и в собствеността, и в разпространието. Държи се от един човек – ама формално не бил той, ами била негова роднина по пряка линия… Не противоречало на закона. Докога ли Европа ще ни търпи да се правим на луди?
В предварителния ни разговор казахте, че за политика не Ви се говори. Усетих в тона Ви нещо като "за мъртвия или добро, или нищо". Права ли съм и защо така стана в България?
– Не, политиката не е мъртва – напротив, това е единственото занимание, от което у нас се печели. Затова е станало препитание на много хора – политици, политолози, журналисти, социолози, пиари, артисти, спортисти… По политически въпроси се изказват вече плейбои и плеймейтки, бигбрадъри и систъри, фолкдиви и питомни… И мои колеги, хумористи, пълнят комедийните си шоута всяка вечер с уж пиперливи политически подмятания… Някой в парламента каже глупост и после тази глупост се тиражира и коментира по вестниците или в телевизиите от сутрин до вечер… Една кукувича прежда, от която на другия ден нищо не остава, но пък веднага се явява нова глупост за коментиране…
Като казвам, че не ми се говори за политика – това имам предвид: не искам да съм един от многото папагали, които се упражняват в политическо говорене. Защото не виждам никаква полза от непрестанни приказки – от 6 сутринта та до полунощ… От много коментатори сме на такова положение – народът – отвратен, партиите – непотребни, а политиката е мръсна дума… Пък желаещите да влизат в политиката – все повече… И ще стават още повече, защото там има безотчетни държавни субсидии и това е най-сладкият бизнес, държавата ти плаща, за да произвеждаш кукувича прежда…
Героите в романите ви "Английският съсед" и "Руският съсед" са различни, но имат един общ недостатък – търсят далаверата! В първата книга обаче нашенци успяват да побългарят съседа, във втората – той ги порусначва. Сменя името на църквата (кръщава я "Андрей Рубльов ") на селото, като слага едно Е оборотное (Э), дори лева заменя с рубла… Откъде идва тази податливост в характера ни – чуждопоклонници ли сме повече, мързеливци ли, шмекери на дребно или нещо друго?
– В тия две книги чуждите съседи – английският и руският, са само огледалото, в което да се огледаме ние, българите. За да видим там собствения си образ… И наистина образът в огледалото не е много привлекателен – ние сме и дребни мошеници, и шмекери, и не сме по работата, а по приказките… Разбира се, нещата са малко преувеличени – все пак това са сатирични романи. В тях няма положителни герои – положителен герой е само хуморът. Хуморът, на него разчитам, за да си кажа болката, болката за моите объркани сънародници… А объркани хора много…
Ето един случай от вчера: рано сутрин ходя на плуване в един басейн. В съблекалнята се заговарям с някакъв човек на моя възраст, познат ми е само по физиономия. "Взе да се съмва рано – му казвам. – В седем вече е светло"… "Да, да – мърмори той. – Като сменят времето, пак ще стане тъмно!" И изведнаж избухна: "Това е, защото се водим по акъла на американците! Путин например отмени смяната на времето! Защото Путин е истински държавник, а ние, вместо да го следваме, се въртим като кокошки без глави!"… Направо да се чудиш каква е тази закваска, която превръща мозъка на уж нормалния българин в руски квас?… И докога? За тия българи си мислех и като писах "Руският съсед"…
Казвате, че сте избрали селото за основно място на действие в романите Ви като умален модел на България. Но българските села обезлюдяха, земята не се обработва и нищо чудно един ден да дойдат куп олигарси като героя ви Виталий Баранов, за да направят свои губернии на наша територия? И така… до заличаване на държавата? Доколко е добре и доколко зле е за нацията?
– Заличаване на държавата – чак такива песимистични прогнози не правя. Но че българите намаляват, това се вижда от статистиката. И някакви други хора ще дойдат на нашата земя, защото земята ни е ценна… А какви ще са тия други хора – сирийци, молдовци, турци или китайци – не знам. В момента най-много руснаци притежават имоти у нас, само около Созопол били 40 хиляди с апартаменти край морето. В Бургас вече искат откриване на руски училища. Неясни фондове, подплатени с рубли, изкупували и земеделската земя, заобикаляйки закона. Но нашите патриоти не говорят за това, те предпочитат да насочат "атаката" към Европа – там виждат заплаха за националната ни идентичност… И антиевропейското говорене дава своите плодове, все повече стават евроскептиците и все повече гласовете, че Европа ни пречи с правилата си. Ето това аз смятам за истинската опасност пред нацията ни: ако се отклоним от европейския си път и тръгнем в другата посока…
Кога ще се събуди гражданското общество в България?
– Гражданското общество имаше пробуждания и заспивания, своите победи и поражения… Възходът му бе през лятото на миналата година, когато властта панически отстъпваше под натиска на улицата. А поражение за гражданското общество сега е новият избирателен кодекс на Мая Манолова – политиците не приеха нищо от това, което искаха гражданите. Тоест – малко като спреш да ги натискаш, прибирайки се вкъщи на топло, и властимащите започват да си правят, каквото си знаят. Значи натискът трябва да е постоянен… Ама не можем всички да сме все на улицата, затова аз правя, каквото мога с нещата, които пиша… Дано с нещо да допринасям.
Кой е най-конвертируемият български продукт?
– И преди, и сега все си остава един – киселото мляко. С друго засега не можем да шашнем света. Един наш кинаджия казваше, че в страни, където става кисело мляко, кино не става…
А литературата на кое място е?
– Казаното за киното май важи и за литературата. Макар че напоследък някои български писатели се превеждат с успех в чужбина. Лично за мен литературният успех навън не е толкова важен – моите книги са за нас, българите. Стига ми, че се четат у нас.
Събитията във Вашите романи са описани с едно намигане – и към героите, и към съответните ситуации. Но хуморът във всяка ваша следваща книга хваща читателя за гушата. Толкова ли се озлобихме?
– Има озлобление в обществото – може и на мен да ми се отразява, дето уж минавам за весел човек… "Руският съсед" трябваше да е хумористичен роман, а пък стана по-сериозен, защото съвпадна и с някои реални политически събития. Някои читатели ми казват, че книгата не ги разсмива, а ги депресира… За да поправя имиджа си на писател хуморист, веднага почнах друга книга – този път по-лека, без сериозни послания, озаглавил съм я "Когато бях морски капитан" и ще излезе скоро. В нея разказвам смешни случки от пътувания по света – от СССР, Северна Корея, Китай, Албания и други страни. Освен за любителите на хумора надявам се книгата да е интересна и за младите – на сегашните двайсетгодишни не им е известно например, че ние навремето не можехме да пътуваме свободно дори до Румъния… И не си дават сметка какво преимущество е свободното пътуване, това, че могат да учат в университети навсякъде по света и да избират къде да живеят – тук или зад граница. Нашето поколение нямаше такъв избор.
Вие сте дясно мислещ човек. Но има ли нещо от времето на комунизма, което Ви липсва?
– Аз съм предимно хумористично мислещ… Може да мина и за десен, защото разчитам само на себе си и не искам нищо от държавата – нито служба, нито заплата, нито помощ за книгите си. А колкото до миналото, по нищо не изпитвам носталгия … Даже понякога си мисля, че имах късмет – сравнително малко закачих от онова време… А на някои животът им мина под един портрет. Сещам се за забравения днес поет Димитър Стойчев и за неговия стих-въздишка: "Отложиха живота ми, отложиха…Отложиха живота ми за никога." Макар и малко да закачих от онова време, и на мен ми се е налагало да правя компромиси с нещата, които пиша… Даже се успокоявах, че правя малки компромиси, а не големи… А това е измамно: несъществените уж компромиси неусетно те водят и към важните… Много съм си мислил по тия въпроси и затова написах една комедия, озаглавена "Хектор", която на финала май става трагедия… Ще видим какво ще излезе от тая комедийна драма, ако стигне до сцена – засега имам уверения от Рашко Младенов, директора на Благоевградския театър, че ще я постави…
Михаил Георгиев Мишев, известен с псевдонима си Михаил Вешим, е български писател и сценарист. Роден е на 17 септември 1960 г. в София и е син на писателя Георги Мишев.
След като завършва "Журналистика" в СУ "Св. Климент Охридски", започва работа във в. "Стършел", където е до ден днешен. Автор е на стотици разкази и фейлетони, както и на книгите "Австрийците идват", "И преди, и сега" (сицилиански роман-епопея), "Писма от Нашингтон","Елате в страната на Арда","Край на цитата", "Английският съсед","Смях в залата","Стари хипари", "Руският съсед"и др.
През 2002 г. негови разкази са включени в Антология на световния хумор наред с разкази на Марк Твен и Уди Алън.
Романът му "Английският съсед" е една от двете български книги (заедно с "Арката" на Здравка Евтимова), номинирани за литературната награда на Европейския парламент. По романа е направен сценарият на едноименния филм с режисьор Дочо Боджаков.
