Зелената идея няма да покълне у нас още дълги години, колкото и да се опитват някои ентусиасти да я насаждат. Докато страната е в дъното на класациите по доходи на населението и хората се чудят как да свържат двата края, няма как опазването на околната среда да се превърне в истинска кауза. В същото време безотговорното отношение към природата и най-вече слабата ангажираност на политиците към проблемите в сектора водят до колосални загуби за икономиката и застрашават живота и здравето ни. Ситуацията изглежда още по-нелепа, като си представим, че държавата харчи близо 1.7 млрд. лв. на година за екология, или 2.2% от брутния вътрешен продукт. При това тези разходи непрестанно се увеличават – средно с по 15% годишно.
Най-значителните източници на неблагоприятно въздействие върху окръжаващата ни среда са потреблението на енергия и природни ресурси, отделянето на вредни вещества в атмосферата, водите и почвите, както и депонирането на отпадъците. От представения неотдавна Национален доклад за състоянието на околната среда през 2012-а (б.а. – такъв документ за миналата година ще бъде представен чак през 2015-а, тъй като на чиновниците им трябвали поне 18 месеца да го подготвят) става ясно, че за последните 12 години крайното енергийно потребление в държавата нараства с 5.6 процента. Увеличението се дължи най-вече на транспорта и домакинствата, докато в индустрията се наблюдавал спад. В това по принцип няма нищо лошо и дори може да се приеме като признак за повишаване на стандарта на живот. Неблагополучията обаче идват от общата енергийна интензивност на нашата икономика, която остава най-високата в Европейския съюз (виж графиката). С други думи, ние
харчим най-много ресурси и енергия
за един лев продукция. В сравнение с Ирландия, Дания и Великобритания например сме шест-седем пъти по-неефективни. Дори една Румъния, дето все с нея се мерим, е два пъти по-добре. Как ще ги стигнем съседите ли? Ами със сигурност не и по начина, по който го правим досега. Докато в периода 2000-2009-а съществува устойчива тенденция за намаляване на енергийната интензивност с 3 – 4% средно годишно, през 2010-а и 2011-а тя нараства. През 2012-а е отчетено известно намаление, но нивата все още остават по-високи от тези през 2009 година. Реално постигнатото понижение на енергийната интензивност към 2012-а, в сравнение с 2005-а, е 22.4процента. И то благодарение най-вече на затварянето на някои големи комбинати от социалистическо време. Което пък показва, че ще са необходими значителни допълнителни усилия и инвестиции в енергийната ефективност.
Вместо да вземат адекватни мерки за бързото разрешаване на проблема, българските управници го неглижират и се опитват да замажат положението. Не вървят и програмите за енергийна ефективност, с които нещата можеше значително да се подобрят. Доказателство са изчисленията на специалистите, че само санирането на панелните блокове ще спести толкова енергия, колкото би произвела евентуалната атомна централа в Белене. Но къде ти политически игри, задкулисни договорки и най-вече комисионни при тези дребни междусъседски проектчета?
Освен че е най-неефективна, икономиката ни е и далеч по-замърсяваща в сравнение с другите държави от общността. Независимо че през 2012-а в сероочистващите инсталации на централите са уловени над един милион тона серен диоксид (б.а. – два пъти повече от 2010-а), енергетиката продължава да е най-големият източник на такива емисии. ТЕЦ-вете изхвърлят във въздуха и огромни количества азотни оксиди. Като цяло секторът отделя 77.3% от общия обем на парниковите газове за България. Непосредствено до него се нарежда автомобилният транспорт, който е основен причинител на озонови прекурсори и фини прахови частици. Обемите на тези вредни вещества нарастват с по около 20% на година. На този фон и при постоянно увеличаващите се превозни средства повече от странно стои констатацията в Националния доклад, че за периода 2001-2012-а емисиите на вредни вещества от пътния транспорт "имат ясно изразена тенденция към намаляване". Обяснението е направо смешно – според екоекспертите причината била в подновяването на автомобилния парк.
Каквито и обяснения да се дават и както и да се представят нещата, фактите са съвсем ясни. Заради нереформираната и немодернизирана енергетика, клонящата към нула енергийна ефективност и почти стопроцентовото използване на автомобилния транспорт за сухопътни превози
дишаме най-мръсния въздух
в Европа или поне един от най-мръсните. Смогът в големите градове отдавна не е новост и хората дотолкова са свикнали с него, че дори не му обръщат внимание. За съжаление подобно е отношението и на отговорните институции. След приемането ни в ЕС уж и ние трябваше да започнем да спазваме директивите за чистотата на въздуха, само че и до днес се правим на разсеяни. От септември 2010-а срещу България е открита наказателна процедура, тъй като над 30 големи града нарушават допустимите норми за замърсяване с фини прахови частици. Но и това не помага, поне докато не започнем да плащаме солените глоби.
Съгласно европейските разпоредби държавите не бива да допускат годишно повече от 35 превишения на среднодневната норма за прах в дадено населено място, която е 50 микрограма на кубически метър. У нас обаче има градове с по над 200 превишения, което на практика означава, че там в два от всеки три дни въздухът е бил силно замърсен. И даже екоминистерството признава, че на 89.55% от българите им се налага да дишат повече прахоляк от допустимото. Най-прашно е в Перник, Видин, Димитровград и Пловдив. В Асеновград, Варна, Смолян, Велико Търново, Пазарджик, Благоевград, Никопол и Свищов мръсният въздух се дължи най-вече на битовото отопление (предимно използването на печки с дърва), неблагоустроените селищни територии и недобре поддържаната улична мрежа. В Девня, Пирдоп, Русе Видин, Враца, Монтана, Гълъбово, Димитровград, Бургас, Кърджали, Плевен и Силистра основен виновник за замърсяването са енергетиката и промишлеността. Конкретно в столицата причините за прахоляка са най-комплексни и обхващат всички възможни източници.
Фините прахови частици никак не са за подценяване, защото водят до увреждане на тъканите в белия дроб. Деца, възрастни и хора с хронични белодробни заболявания, грип или астма са особено чувствителни към високите им стойности в атмосферата. Вредният ефект на замърсяването с прах е по-силно изразен, ако във въздуха има и серен диоксид, както често се случва в клетата ни държава. Нелепото в цялата тази ситуация е, че общините имат приети програми за справяне с проблема, по които в действителност не се прави нищо.
Цели 22% от населението живеят с високи нива и на азотни оксиди. Продължават и проблемите с кадмия в Пирдоп и Пловдив заради дейността на предприятията от цветната металургия. Единствено в Кърджали след затварянето на ОЦК за първи път от десетки години вече не се регистрират превишения на замърсяването с олово и кадмий.
Мръсният въздух, естествено, не е единственият ни екологичен проблем. В България и
шумът е далеч над допустимите норми
от 55-60 децибела. В големите градове той идва основно от автомобилния трафик. Така около 55-60% от столичани редовно са изложени на силен дневен шум, а над 70 на сто – на надгранични стойности през нощта. Дори в Русе и Плевен една четвърт от хората са засегнати.
Както при замърсяването на въздуха, и в този случай има планове за действие и даже са изготвени специални карти, показващи къде е най-шумно, но никакви мерки не се предприемат. При все че значително подобрение може да има дори и само след подмяната на пътната настилка. На Запад са стигнали още по-далеч, като правят зелени пояси около градските магистрали, изграждат бариери от постройки с нежилищни функции, променят статута на съществуващи сгради в близост до основните булеварди, поставят шумозащитни екраниращи съоръжения… Само че ние сме на Изток и ни личи отвсякъде.