Изборите в България, които отредиха места на осем партии в бъдещия парламент, стъписаха управляващите, привикнали на елементарни решения. И провокираха неспирни примери и аналогии с германската коалиция между консерватори и социалисти.
В интерес на истината, освен в Германия подобни коалиционни правителства на широка основа между умерени леви и десни са традиционни и за Австрия, която и в момента се управлява от подобен кабинет. Това обаче са държави с утвърдени демокрации и победителите в изборите там не поучават класираните на по-задни места какви претенции да имат, ако искат да бъдат поканени да споделят управлението. Иначе преговорите за съставяне на кабинет продължават два-три месеца.
Финландия също е любител на коалициите, но в по-разклонен формат. Правителството на финландския премиер Александър Стуб, който пое поста на 24 юни 2014-а, започна като петпартийно, съставено от десноцентристката Национална коалиционна партия, левоцентристката Социалдемократическа партия, Лигата на зелените, Шведската народна партия и Християндемократическата партия. Впоследствие, на 18 септември, от управлението се оттеглиха зелените заради несъгласие с решението на кабинета да одобри проект за строеж на атомна централа от руската фирма "Росатом" на западното крайбрежие на страната. Коалиция между леви и десни беше и правителството на предшественика на Стуб – Юрки Катайнен.
И Стуб днес, и Катайнен преди него разчитаха на по-малките партии за участие в управлението и за гарантиране на стабилно парламентарно мнозинство, след като през 2011-а евроскептичната и антиемигрантска партия "Истински фини" стана третата политическа сила в парламента и леви и десни отказаха да си сътрудничат с нея. Солидното парламентарно мнозинство е изключително важно за финландските управляващи в процеса на усилията им да редуцират публичния дълг, който през 2015-а се очаква да надхвърли заложения в Пакта за стабилност и растеж на ЕС таван от 60% от БВП.
Особен случай на коалиционно управление е Гърция, където от лятото на 2012-а си партнират десноцентристите от "Нова демокрация", левоцентристите от ПАСОК и демократичните леви, начело с премиера консерватор Андонис Самарас. Всъщност, именно "Нова демокрация" и ПАСОК са двете основни политически сили, управлявали поотделно държавата в продължение на десетилетия и натрупали сегашните й колосални дългове. А целта на сдружаването им бе да извадят южната ни съседка от блатото, в което я бяха натикали, загърбвайки теснопартийните си интереси. След бурно управление, придружено с непрестанни многохилядни протести, светлинка в тунела в Гърция вече се вижда. Според внесения в парламента на 6 октомври проектобюджет бюджетният дефицит ще се свие до 338 млн. евро през 2015-а (0.2% от БВП) срещу 1.41 млрд. евро (0.8% от БВП) през тази година. Първичният излишък (бюджетът преди погасяването на лихвените задължения) се очаква да достигне 5.42 млрд. евро през идната година (2.9% от БВП) срещу 3.6 млрд. евро през тази. Съдейки по прогнозите на правителството, гръцкият БВП ще нарасне с 2.0% през 2015-а след 0.6% повишение през 2014-а – първото за последните седем години на рецесия. На този фон премиерът Самарас периодично повтаря, че иска да излезе в края на 2014-а от спасителната финансова програма на тройката кредитори от Европейския съюз, Европейската комисия и МВФ. Особено след като Гърция се върна на капиталовите пазари през април, когато продаде дълг за първи път от четири години, а доходността на десетгодишните гръцки държавни облигации се понижи до около 6.5%, докато през март 2012-а скочи до 44.21 процента. Кредиторите обаче предпочитат страната да остане под надзора им и да продължава да изпълнява стриктните изисквания, съпътстващи отпуснатите заеми, защото достъпът на Атина до капиталовите пазари все още е нестабилен. Междувременно коалиционното управление в Гърция доведе до "балканския феномен" на подем на две популистки партии – лявата "Сириза" и профашистката "Златна зора", които дори вкараха представители и в Европейския парламент.
Абсолютен европейски и световен шампион за продължителност на преговорите за съставяне на коалиционно правителство е Белгия, която през 2011-а детронира Камбоджа. В резултат на парламентарните избори на 13 юни 2010-а в Камарата на представителите влязоха депутати от 11 партии, като нито една от тях не получи над 20% от 150-те места. Сепаратисткият "Нов Фламандски алианс" вкара най-много представители – 27, а "Франкофонската социалистическа партия" – 26. Правителствената коалиция бе обявена на 5 декември 2011-а и положи клетва на 6 декември 2011-а след общо 541 дни преговори и 589 дни без избрано правителство (срещу 353 дни за Камбоджа през 2003-2004-а). Кабинетът бе излъчен от шест партии с премиер франкофона социалдемократ Елио Ди Рупо, а коалиционното споразумение беше 177 страници.
Традиционно най-силни правителства на малцинствата има в Норвегия и в Швеция.
Всички европейски демокрации без изключение в момента се управляват от коалиционни правителства, независимо дали те са съставени от партии от едно, или от различни политически семейства.
