Броени часове ни делят от най-чаканата от кинаджиите церемония – връчването на 95-ите награди „Оскар“. Дали Филмовата академия на САЩ най-накрая ще оцени таланта на Брендън Фрейзър във филма „Китът“ и ще му връчи „Оскар“ за главна мъжка роля?
Когато на Венецианския фестивал показаха „Китът“ на Дарън Аронофски, мненията на зрителите се разделиха – едни му запяха дитирамби, други му предрекоха всевъзможни награди, трети упрекнаха режисьора в праволинейна сантименталност и маниерност, но пак му предвещаха награди.
Главният герой е професорът по литература Чарли (гримираният и костюмиран Брендън Фрейзър), който страда от булимия. След трагичната гибел на партньора си той използвал храната като средство за самонараняване, в резултат на което станал почти 300 килограма и изгубил способността си да се придвижва самостоятелно. Вече няколко години той си изкарва хляба с онлайн курсове по креативно писане.
След свръхпопулярния франчайз на „Мумията” Брендън Фрейзър, както и героят му Чарли, е преживял няколко трагедии една след друга (опит за сексуално насилие, развод, смъртта на майка му), депресия и здравословни проблеми, довели до прекъсване на кариерата му.
В началната сцена Чарли получава сърдечен пристъп. Спасява го случайно отбил се при него млад и ревностен мисионер от протестантската организация „Нов живот” (Тай Симпкинс), убеден в скорошното настъпване на второто пришествие и настойчиво опитващ се да вкара Чарли в истински правилния път. Той по молба на Чарли му чете съчинение за „Моби Дик” на неизвестен автор, и болестта отстъпва.
За разлика от другите филми на Аронофски „Китът” е камерно кино, излизащо извън прага на жилището само в далечните спомени. От същия този праг режисьорът обсипва зрителите с набор от непретенциозни референции – от Моби Дик до Уолт Уитмън и, разбира се, Библията. Зад прозореца непрекъснато (чак до екстатичния финал) плющи дъжд, актьорът носи много небесносиньо, а за неразбралите Аронофски многократно ще обясни: Чарли е същият този исполински кит от романа на Херман Мелвил, обречен на смърт. Праволинейните алюзии с Библията, спиритуализма и формата на притчата Аронофски е използвал в „Мама”, „Ной” и „Изворът на живота”, до емоционална сугестия е прибягвал в „Реквием за една мечта”, така че „Китът” напълно се вмества в режисьорския канон, което поклонниците на Аронофски безусловно ще оценят.
Ако изнесем извън скоби претенциозността, сантименталността и претрупаността, ще остане малко театрален скелет, което е разбираемо – филмът следва едноименната пиеса на Самуел Д. Хънтър, но някак си се превръща в кино благодарение на страхотната работа на актрисите и актьорите.
Ролята на единствената приятелка и по съвместителство лекар на главния герой Лиз играе Хонг Чау. Единствено тя му оказва необходимата помощ (тъй като Чарли поради разрушителното си поведение и липса на здравна осигуровка отказва да ходи на лекар) и го предупреждава, че скоро без необходимото лечение сърцето ще му откаже.
Вместо да отиде на лекар, Чарли решава да поднови контактите си със 17-годишната си дъщеря Ели (ролята ѝ играе звездата от „Много странни неща” Сади Синк), с която не е общувал 8 години, откакто е напуснал семейството си. Ели открито изказва всичките си претенции към баща си, а той, бидейки безсилен да ѝ противоречи, само ѝ предлага да ѝ помогне да си напише съчинението, което ѝ е дадено за домашно, за да не я изключат от училище. Според наблюденията на баща си тя е много умна и притежава феноменална памет: помни всичко, което някога е видяла или чула. Тя се шегува и провокира мисионера, който често навестява дома на Чарли след първата им среща, тъй като мечтае да го спаси, като го приобщи към вярата си. Трудността се състои в това, че да приобщиш към дадена църква човек, чиято любов на живота му е станала жертва на същата тази църква, не е толкова лесно.
Във филма си Аронофски са заплетени съдбите на мисионер неудачник, крал пари от мисията си, нещастен и болен човек със самоубийствени наклонности, умна тийнейджърка, която рискува да не вземе диплома, лекарка, която не може да спаси най-добрия си приятел, и разведена жена, която сред толкова години намира в себе си сили да прости на Чарли, че е изоставил семейството си. Всичките тези противоречиви образи се събират в сложна плетеница от диалози и квазисемейни отношения, които е интересно да бъдат наблюдавани. В резултат на тази естетическа сложност филмът на Аронофски придобива дълбочина и мотивационните изказвания, че трябва да се пише само истината добиват катарзисна сила.
